Това, че знаеше какво трябва да прави и дори се беше заловил да го свърши, не можеше да го отърве от страха. Когато тролоците се върнеха, със сигурност щяха да се разтърсят из гората около фермата за някакви следи от хората, които им бяха избягали. А кой знае какво щеше да направи един Чезнещ, или какво може да направи? На всичко отгоре думите на Трам, че тролоците имат много силен слух, още кънтяха в главата му, сякаш ги беше чул току-що. Усети се, че потиска желанието си да запуши устата на Трам, да заглуши стоновете и бълнуването му. „Някои проследяват по миризмата. Какво мога да направя срещу това? Нищо.“ Не можеше да си губи времето в умуване по проблеми, с които нямаше как да се справи.
— Трябва да мълчиш — прошепна той в ухото на баща си. Тролоците ще се върнат.
Трам заговори приглушено:
— Все още си толкова хубава, Кари! Хубава си, като момиче.
Лицето на Ранд се сгърчи. Майка му беше умряла преди петнадесет години. Щом Трам вярваше, че все още е жива, значи треската беше още по-лоша от онова, от което младежът се опасяваше. Как да го накара да замълчи сега, когато мълчанието беше цената на живо та им?
— Мама иска да мълчиш — прошепна Ранд. Замълча малко, за да прочисти гърлото си, което внезапно се беше стегнало. Ръцете й бяха нежни. Това поне си спомняше. — Кари иска да пазиш тишина. Ето. Пий.
Трам жадно загълта от меха, но след няколко глътки извърна глава настрана и отново започна да бълнува тихо, твърде тихо, за да може Ранд да чуе нещо. Надяваше се, че е достатъчно тихо, за да не могат да го чуят и тролоците.
Бързо се зае да приготви нещата, които им трябваха. Три от одеялата уви около и между прътовете, които беше измъкнал от каруцата, за да направи носилка. Щеше да я влачи по земята. Трябваше да се справи. С ножа си изряза дълга ивица от последното одеяло и завърза двата й края за прътите.
Колкото можеше по-внимателно той надигна Трам, за да го постави върху носилката. Баща му винаги беше изглеждал несъкрушим в очите му. Нищо не можеше да го уязви. Нищо не можеше да го спре, нито дори да го забави, когато се заловеше с нещо или тръгнеше нанякъде. Това, че го виждаше в такова състояние, изцеждаше и малкото капки кураж, които Ранд се мъчеше да събере. Но трябваше да се държи. Необходимостта беше единственото, което го караше да продължава. Трябваше да се справи.
Когато най-сетне нагласи баща си на носилката, Ранд за момент се поколеба, след което откачи колана на меча от кръста му. Когато го пристегна към своя кръст, се почувства странно. Коланът и ножницата не тежаха много, но когато прибра меча в ножницата, той сякаш провисна на бедрото му като камък.
Младежът гневно се укори наум. Нямаше време да си въобразява разни неща. Това беше просто един по-голям нож. Малко ли пъти си беше мечтал да има меч и да преживее приключения? Щом можа да убие тролок с него, сигурно щеше да се пребори и с други страшилища. Само че си даваше ясна сметка, че това, което стана в къщата, си беше чист късмет. А приключенията, за които си беше мечтал, съвсем не включваха това зъбите му да тракат от страх или да тича в студената нощ, за да спаси живота си, нито баща му да гори от треска на ръба на смъртта.
Той припряно уви Трам с последното одеяло и постави купчината чисти парцали и меха с вода до тялото на баща си върху носилката. Пое дълбоко дъх, коленичи между прътите и преметна здраво привързаната ивица от одеялото над главата си. Тя се стегна през раменете и под мишниците му. Когато надигна прътите и се изправи, по-голямата част от тежестта легна върху раменете му. Не изглеждаше непосилна. Стараейки се да стъпва леко, той пое към Емондово поле. Прътите на носилката заораха в земята зад него.
Бе решил да се добере до Каменния път и после покрай него да стигне до селото. Опасността покрай пътя щеше със сигурност да е много по-голяма, но Трам изобщо нямаше да получи помощ, ако се изгубеха, докато се опитваше да налучка посоката сред леса.
В непрогледния мрак той почти стъпи на Каменния път, преди да го забележи. Щом осъзна това, бързо обърна носилката, завлече я обратно сред дърветата и спря, за да си поеме дъх и сърцето му да се успокои. После пое на изток към Емондово поле.
Да върви сред дърветата беше много по-трудно, отколкото по пътя, но да излезе там щеше да е истинско безумие. Целта беше да се добере до селото, без някой да го види. Особено тролоците. Най-добре щеше да е изобщо да не ги среща повече. Те сигурно щяха да се върнат във фермата и бързо да съобразят, че двамата са тръгнали към селото. Това беше най-вероятното място, към което можеха да се отправят, а Каменния път беше най-вероятният, да не кажем единственият маршрут. Нощта и сенките под дърветата му се струваха ужасно слабо прикритие, в случай че се наложеше да се скрие от погледа на онзи, който можеше да мине по пътя.