Лунната светлина, която се процеждаше през голите клони, осигуряваше видимост само колкото очите му да се подмамят, че виждат онова, по което стъпва. Щръкнали коренища заплашваха да го спънат при всяка крачка, лански тръни се впиваха и дърпаха нозете му, камъните и дупките непрекъснато го караха да пада на колене. Всеки път бълнуванията на Трам се прекъсваха от резки стонове.
Всяко изскърцване на клон, всяко прошумоляване на игличките по боровете караше Ранд да се спира, да наостря уши, без да смее дори да диша, от страх да не пропусне някой предупреждаващ звук, от страх, че ще чуе такъв звук. Продължаваше напред едва след като се увереше, че е само вятърът.
Постепенно умората запълзя в мишците и в краката му, подсилена от виещия студен вятър. Тежестта на носилката, която в началото му се стори толкова незначителна, сега сякаш го дърпаше към земята. Почти непрекъснатото усилие да се задържи да не падне изцеждаше почти толкова сили от тялото му, колкото самото теглене на носилката. Беше станал още преди изгрев слънце, за да изпълни задълженията си из фермата и дори с първото им отиване до Емондово поле беше свършил работа колкото за цял ден. Във всяка друга нощ след толкова работа отдавна щеше да е заспал. Острият хлад се просмукваше в костите му, стомахът му напомни, че не беше успял да хапне нищо след меденките на госпожа ал-Вийр.
Изруга се наум, ядосан, че не се сети да вземе нещо за ядене от къщата. Няколко минути повече едва ли щяха да са от особено значение. Само няколко минути, докато намери малко хляб и сирене. Тролоците едва ли щяха да се върнат само за няколко минути повече. Дори само хляб. Разбира се, госпожа ал-Вийр, щеше настоятелно да ги покани на топла вечеря, само веднъж да се доберат до хана. Може би димящо блюдо с гъстото й агнешко варено. И от онзи хляб, дето само тя умееше да меси. И много чай, разбира се.
— Изсипаха се върху Драконовата стена като потоп — изведнъж се обади Трам със силен и гневен глас. — И удавиха земята в кръв. Колко души загинаха заради греха на Ламан!
Ранд едва не падна от изненада. Изтощен, момъкът свали носилката на земята и коленичи до Трам. Докато опипваше с пръсти да намери меха, се озърташе в напразно усилие да различи на сумрачната лунна светлина има ли нещо нагоре и надолу по пътя. Нищо не се движеше там. Нищо освен сенки.
— Няма никакъв потоп от тролоци, татко. Поне не и сега. Скоро ще стигнем Емондово поле. Пийни малко вода.
Трам отблъсна меха с ръка, която изведнъж беше възвърнала предишната си сила. Сграбчи Ранд за яката и го придърпа толкова близо, че младежът усети парещия му дъх в брадичката си.
— Наричаха ги диваци — промълви бързо Трам. — Глупците твърдяха, че могат да бъдат ометени като боклук. Колко загубени битки, колко опожарени градове, преди да им се отворят очите за истината? Преди всички държави и народи да се обединят срещу тях? — Пусна Ранд и тъга изпълни гласа му. — Полето на Марад се застла с мъртви тела — и нито звук освен крясъците на гарвани и бръмченето на рояци мухи. Кулите на Кайриен със срутени покриви пламтяха като факли. По целия си път до Блестящите стени опожаряваха и посичаха всичко, преди да бъдат отблъснати. По целия път до…
Ранд притисна устата на баща си с ръка. Стори му се, че чува някакви звуци, някакъв ритмичен тътен, без определена посока, някъде зад дърветата, заглъхващ и после отново усилващ се, с промяната на посоката на вятъра. Намръщен, той бавно извърна глава, мъчейки се да прецени откъде идва тътенът. С крайчеца на окото си долови някакво смътно движение и се присви над Трам. Стресна се, когато усети, че е стиснал дръжката на меча, но тутакси се съсредоточи върху Каменния път, сякаш той беше единственото истинско нещо в целия свят.
Гънещите се сенки, появили се откъм изток, бавно се въплътиха във фигура на кон и ездач, следвани от високи плещести силуети, подтичващи в ритъм, за да не изостават. Бледата лунна светлина проблясваше по остриетата на пиките и топорите. Ранд и не допусна, че може да са хора от селото, дошли да им се притекат на помощ. Веднага разбра кои са. Усети го като песъчинки, стържещи по костите му, още преди да се приближат достатъчно, за да могат лунните лъчи да осветят закачуления плащ, обгръщащ конника, плащ, който не се и полюшваше от силния вятър. Всички силуети изглеждаха черни в нощта и конските копита потропваха като на всеки друг кон, но Ранд можеше да различи точно този кон от всеки друг.