Уморен, Ранд се зачуди какво ли е споходило този път трескавия сън на Трам. Авендесора. За Дървото на живота се смяташе, че притежавало всевъзможни чудодейни качества, но в нито едно от преданията не се споменаваше за никакъв калем, нито пък за някакви „те“. Винаги беше „той“, и това бе Зеления човек…
Само до тази заран той щеше да се почувства глупаво, че размишлява за Зеления човек и за Дървото на живота. Та това бяха само приказки. „Наистина ли? Нали и тролоците до тази заран бяха само приказки?“ А може би всички приказки и предания бяха също толкова реални, кодкото вестите, донасяни от амбуланти и търговци, като всички приказки на веселчуни и вълшебни истории, разказвани нощем пред огнището. Оставаше само да срещне Зеления човек или някой гигант Огиер, или някой див, забулен в черно мъж от Айил.
Усети, че Трам отново заговори, ту несвързано, ту достатъчно ясно, че да го разбира. От време на време поспираше, колкото да си поеме дъх, след което продължаваше, сякаш си мислеше, че не е спирал да говори.
— …битките вече са разгорещени, дори сред снега. Потта е жежка. Кръвта е жежка. Само смъртта е хладна. Планински склон… единственото място, където не вони на смърт. Да се измъкна от нейното зловоние… Чувам бебешки плач. Жените им се бият редом с мъжете, но защо са я пуснали да дойде, не разб… родила е тук сама, преди да издъхне от раните си… покрила детето с пелерината си, но вятърът… отвял пелерината… детето е посиняло от студ. Трябва и то да е умряло… но ето че плаче. Плаче в снега. Не можех просто да оставя детето… нямаме деца… винаги съм знаел, че искаш деца. Знаех, че ще го прислониш до сърцето си, Кари, Да, момичето ми. Ранд е хубаво име. Хубаво име.
Внезапно нозете на Ранд омекнаха, той залитна и падна на колене. Ако точно в този момент върху него беше връхлетял някой тролок, щеше само да го изгледа. Погледна през рамо към Трам, който отново потъна в нечленоразделно бълнуване. „Трескави сънища“ — помисли си мрачно младежът. Треските винаги носят лоши сънища, а в такава нощ могат да те споходят истински кощмари, дори и да нямаш треска.
— Ти си моят баща — извика той и се пресегна назад да докосне Трам. — А аз съм… — Треската се беше влошила. Трам гореше.
С мрачно упорство младият мъж отново се изправи. Трам промърмори нещо, но Ранд престана да се вслушва повече. Помъчи се да вложи целия си разсъдък в тежащите като олово крачки — една, още една — за да достигне безопасното убежище на Емондово поле. Но не можеше да заглуши екота в дънотона съзнанието си. „Той е моят баща. Това беше само бълнуване, причинено от треската. Той е баща ми. Това беше само сън, от треската. О, Светлина, кой съм аз?“
Глава 7
Извън леса
Първата сивкава светлина на утрото се появи, докато Ранд все още се влачеше изнемощял сред дърветата. Отначало той дори не я забеляза, а когато най-после я усети, се взря изненадан в чезнещия мрак. Каквото и да говореха очите му, трудно му беше да повярва, че е прекарал цялата нощ в усилие да преодолее разстоянието между фермата и Емондово поле. От друга страна, струваше му се, че са минали дни, откакто за последен път бе видял ездача с черния плащ по пътя, и седмици, откакто двамата с Трам се бяха прибрали в къщата за вечеря. Вече не усещаше раменете си, освен някаква изтръпналост, нито впрочем краката си. Дъхът му излизаше на мъчителни хрипове, от които гърлото и дробовете му отдавна бяха започнали да парят, а гладът присвиваше стомаха му на спазми, от които непрекъснато му прилошаваше.
Часове преди това Трам беше притихнал. Ранд не беше сигурен колко време е минало, откак баща му бе престанал да бълнува, но не смееше да спре, за да провери какво е състоянието му. Ако спреше, нямаше да има сили да се изправи отново и да продължи. Все едно, в каквото и състояние да се намираше Трам, той не можеше да направи нищо за него, освен това, което правеше. Единствената надежда се намираше напред, в селото. Опита се да върви по-бързо, но вдървените му крака продължаваха да се тътрят едва-едва. Вече почти не усещаше студа, нито режещия вятър.
Смътно долови миризмата на дим. Слава на Светлината, почти беше пристигнал, щом усещаше вече миризмата на селските комини. Но уморената усмивка, плъзнала се по устните му, бързо се стопи и той се намръщи. Димът се стелеше ниско, на гъст слой във въздуха — прекалено гъст. При това лошо време сигурно във всяко домашно огнище горяха главни, но въпреки това пушекът беше твърде гъст. В ума му отново се появи зловещото видение с тролоците, тичащи по пътя. Тролоците бяха дошли от изток, откъм Емондово поле. Той присви очи и се взря напред, мъчейки се да различи контурите на първите къщи, готов да извика за помощ първия срещнат, дори това да беше Кен Буйе или някой от Коплинови. Но тъничкият вътрешен глас от дълбините на мозъка му подшушна, че трябва да се радва, ако изобщо намери някой, който да може да му помогне.