— Какъв ти е проблемът? — настоя той, без да вдига очи от заниманието си. — Казвай по-бързо. Имам да оправям дузина работи в момента и още толкова, които трябваше да свърша преди час. Така че нямам време за мотаене. Е? Казвай бе, човек!
— Господин ал-Вийр? — обади се Ранд. — Баща ми.
Кметът тутакси вдигна глава.
— Ранд? Трам! — Той захвърли перото на масата и скочи. — Дано Светлината не ни е изоставила съвсем. Страхувах се, че и двамата сте загинали. Бела дотърча на галоп в селото час след като тролоците си отидоха, цялата запъхтяна и запотена, и си помислих, че… Ох, какво съм се разприказвал, няма време за това. Хайде да го отнесем горе. — Той сграбчи задния край на носилката, избутвайки веселчуна от пътя си. — Вие тичайте да доведете Премъдрата, господин Мерилин. И й предайте, че съм казал да побърза, иначе… Лежи спокойно, Трам. Ей сега ще те поставим в хубаво, меко легло. Хайде, веселчуне, размърдай се!
Том Мерилин изчезна през вратата още преди Ранд да е успял да отвори уста.
— Нинив няма да направи нищо. Каза ми, че не може да му помогне. Знаех, че… Надявах се, че вие ще измислите нещо.
Кметът изгледа остро Трам и поклати глава.
— Ще видим, момчето ми. Ще видим. — Но гласът му вече не звучеше толкова уверено. — Хайде първо да го сложим на легло. Така поне ще може да си почине по-добре.
На втория етаж имаше няколко уютни, добре подредени стаи, с прозорци, гледащи към Моравата. Използваха се предимно от амбуланти и посетители от Стражеви хълм или от Девенов просек, но изкупвачите, които идваха всяка година, често биваха изненадани, че им се предлагат толкова спретнати стаи. Сега три от тях бяха заети и кметът поведе Ранд към една от свободните.
Пренесоха Трам на здраво натъпкания с перушина дюшек и подложиха под главата му възглавници, напълнени с гъши пух.
Докато го местеха, той не издаде никакъв звук, изпъшка хрипливо само веднъж, но дори не простена. Кметът каза на Ранд да стъкми огъня, за да се смекчи малко студът в стаята. Докато Ранд пълнеше камината с дърва и трески от сандъка до нея, Бран дръпна пердетата на прозореца, за да стане по-светло, след което се залови да почисти с навлажнен парцал лицето на Трам. Когато веселчунът се върна огънят в огнището вече беше затоплил стаята.
— Тя няма да дойде — съобщи Том Мерилин още от прага, присви гъстите си бели вежди и изгледа ядосано Ранд. — Защо не ми каза, че вече си бил при нея? Щеше да ми откъсне главата.
— Помислих… не знам… че може би кметът ще успее да направи нещо, че ще я накара да види… — Стиснал смутено ръце, младежът се извърна от огнището към Бран. — Господин ал-Вийр, какво мога да направя? Не мога ей така да стоя и да гледам как умира, господин ал-Вийр. Трябва да направя нещо. — Веселчунът се помръдна, сякаш се канеше да заговори. Ранд нетърпеливо се извърна към него. — Вие имате ли някаква идея? Готов съм да направя всичко.
— Просто се чудех — отвърна Том, тъпчейки с палец лулата си — Чудех се дали кметът знае кой е надраскал Драконовия зъб на вратата му. Изглежда, че някой тук вече не го обича. Или може би не обичат гостите му.
Ранд го изгледа разочаровано и отново се обърна към огъня. Мислите му заиграха като пламъците в огнището и също като тях се съсредоточиха само в един център. Нямаше да се предаде. Нямаше да се примири с това просто да стои и да гледа как Трам умира „Моят баща — помисли си яростно той. — Моят баща.“ Минеше ли веднъж треската, този въпрос също щеше да се изчисти. Но първо треската. Само че как?
Бран ал-Вийр стисна устни, погледна към обърналия им гръб Ранд и после към веселчуна с такава злоба, че погледът му можеше да накара и мечка в гората да се закове на място, но Том изчака отговора, сякаш изобщо не беше го забелязал.
— Трябва да е работа на някой от Конгарови или от Коплинови, — изсумтя най-сетне кметът, — макар че само Светлината знае кой точно може да е. Те са голяма пасмина и ако има нещо лошо да се каже за някой, а и да няма, те ще го кажат. Пред тях на Кен Буйе сякаш мед му капе от езика.
— А онази сган, дето се изсипа рано заранта? — попита пак веселчунът. — Не бяха и помирисали тролок, а искаха да разберат единствено кога щял да започва Бел Тин, сякаш не виждат, че половината село е в пепелища.
Господин ал-Вийр кимна мрачно.
— Един от клоновете на фамилията. Но всички са като тях. Онзи глупак Дарл Коплин половината нощ настояваше да изгоня госпожа Моарейн и господин Лан от хана, сякаш те са докарали тролоците.