— Смъртта спохожда всекиго, рано или късно — обади се мрачно Стражникът. — Освен ако не служиш на Тъмния, но само глупци са готови да платят такава цена.
Моарейн го прекъсна.
— Не бъди толкова мрачен, Лан. Имаме все пак и някакъв повод да празнуваме. Малък, но повод. — Тя се подпря на тоягата си и се изправи. — Заведи ме при баща си, Ранд. Ще му помогна, колкото мога. Мнозина тук отказаха изобщо да се възползват от помощта ми. Те също са слушали разни сказания — добави тя сухо.
— Той е в хана — каза Ранд. — Насам. И ви благодаря. Много ви благодаря.
Двамата го последваха, но младежът тръгна твърде бързо напред. Поспираше се нетърпеливо, за да го настигнат, после отново се затичваше и отново трябваше да ги дочаква.
— Моля ви, побързайте — подканяше ги той непрекъснато, до такава степен обзет от надежда, че е осигурил помощ за Трам, че дори не осъзнаваше безразсъдството, с което си позволяваше да подканя Айез Седай. — Треската го изгаря.
Лан го изгледа гневно.
— Ти не виждаш ли, че е изморена? Дори с ангреал, това, което направи тя снощи, беше все едно да обиколиш цялото село с чувал камъни на гърба. Не знам дали струваш чак толкова, овчарче, каквото и да ми разправя тя.
Ранд премигна, но стисна език зад зъбите си.
— Спокойно, приятелю мой — каза Моарейн и без да забавя крачка, се пресегна и потупа Стражника по рамото. Той се надвеси закрилнически над нея, сякаш със самата си близост можеше да й вдъхне сили. — Твоята единствена мисъл е да се погрижиш за мен. Защо и той да не мисли същото за баща си? — Лан се навъси, но замълча. — Ще побързам колкото мога, Ранд. Обещавам ти.
Гневът в очите й, спокойствието в гласа й — не точно спокойствие, по-скоро твърдост и непреклонност — Ранд не знаеше на кое от двете да се довери. А може би двете вървяха едно с друго. Айез Седай. Сега той се беше обвързал. Изравни крачката си с тяхната и се постара да не мисли каква ще е цената, за която щяха да говорят по-късно.
Глава 8
Убежище
Още от прага Ранд прикова поглед в баща си — това бе неговият баща, каквото и да бе казал. Трам не помръдваше. Очите му бяха затворени, дъхът му излизаше на тежки хрипове, дълбоки и мъчителни. Белокосият веселчун прекъсна разговора си с кмета, който отново се бе надвесил над леглото и се грижеше за Трам, и изгледа Моарейн с безпокойство. Айез Седай го пренебрегна. Всъщност тя пренебрегна всички присъстващи освен Трам, в когото се загледа намръщено и съсредоточено.
Том извади незапалената лула от устата си и изръмжа недоволно.
— Човек дори не може да си попуши спокойно — промърмори той. — Я по добре да ида да видя дали някой селянин не е отмъкнал наметалото ми да си стопли кравата. Навън поне ще мога да си запаля лулата. — И се изниза през вратата.
Лан се загледа след него. Скулестото му лице беше все така невъзмутимо, като камък.
— Не ми харесва този човек. В него има нещо, което ме кара да не му вярвам. Нощес не забелязах и следа от него.
— С нас беше — отвърна Бран, поглеждайки нерешително към Моарейн. — Трябва да е бил. Наметалото му едва ли се е оцапало със сажди от огнището.
Ранд изобщо не го интересуваше дали веселчунът се е крил през цялата кощ в конюшнята.
— Нали баща ми ще се оправи? — запита той умолително Моарейн.
Бран отвори уста, но преди да заговори, Моарейн каза:
— Оставете ме насаме с него, господин ал-Вийр. Тук не можете да свършите нищо полезно, освен да ми се пречкате.
Бран се поколеба за миг, разпънат между обидата от това, че си позволяват да го командват в собствения му дом, и боязънта да откаже да се подчини на една Айез Седай. После се изправи и потупа Ранд по рамото.
— Хайде, момче. Да оставим Моарейн Седай да… ааа… да я оставим на спокойствие… Долу ме чака много работа, в която можеш да ми помогнеш. Докато се усетиш, и Трам ще се развика да му донесем лулата и халба с ейл.
— Мога ли да остана? — попита Ранд Моарейн, въпреки че тя сякаш не забелязваше никого в стаята, освен лежащия неподвижно Трам. Ръката на Бран го стисна по-здраво, но Ранд не му обърна внимание. — Моля ви. Ще стоя настрана. Дори няма да забележите, че съм тук. Той е моят баща — добави той с ярост, която изненада самия него и накара кмета да отвори широко очи от изненада. Ранд се надяваше, че останалите ще го отдадат на умората му или на напрежението от това, че си има работа с Айез Седай.
— Да, да — отвърна нетърпеливо Моарейн. Беше захвърлила пелерината и тоягата си на единствения стол в стаята и сега запряташе ръкавите на дрехата си. Вниманието й изобщо не се отдели от Трам, дори докато говореше. — Седни ей там. И ти също, Лан. — Тя махна към дългата пейка край стената. Очите й бавно обходиха Трам от стъпалата до главата, но Ранд имаше смътното чувство, че по някакъв начин погледът й прониква в същността му. — Можете да говорите, ако искате — подхвърли им тя бегло, — но по-тихо. А вие излезте, господин ал-Вийр. Тук е болнична стая, а не място за разговори. И се погрижете никой да не ме безпокои.