— Понякога, овчарче, сказанията правят нещата по-големи, отколкото всъщност са. Повярвай ми, и с Получовек истината е достатъчно страшна. Получовеци, Сенчести, Измамни, Чезнещи. Името им зависи от земята, в която си. Чезнещите са издънка на тролоците, почти пълно връщане към човешкия род, използван от Властелините на ужаса, за да създадат расата на тролоците. Почти. Но ако човешката жилка се е усилила, същото е станало и с покварата, израждаща тролоците. Получовеците разполагат с известна мощ, която произтича от Тъмния. Само най-слабите от Айез Седай не биха могли да се противопоставят на един Чезнещ в пряк двубой, но немалко добри и храбри мъже са загинали от тях. След войните, с които приключил Приказният век, след като Отстъпниците били оковани, тези същества били превърнати в мозъка, насочващ удара на всеки юмрук. В дните на Тролокските войни Получовеците водели тролоците в битка, докато те самите били командвани от Властелините на ужаса.
— Той ме изплаши — плахо промълви Ранд. — Само ме погледна и… — Момъкът потръпна.
— Няма защо да се срамуваш, овчарче. И мен ме плашат. Виждал съм воини ветерани да замръзват като птица, застанала пред змия, когато се озоват пред Получовек. На север, в Граничните земи покрай Погибелта, казват: „Погледът на Безокия е страх“.
— На Безокия ли? — възкликна Ранд и Лан кимна.
— Мърдраалите имат орлов поглед, както на тъмно, така и на светло, но нямат очи. Мога да изброя малко неща, които да са толкова опасни, колкото срещата с мърдраал. Моарейн Седай и аз, двамата се опитахме да убием онзи, който беше тук снощи, но не успяхме. Получовеците ги закриля ориста на Тъмния.
Ранд преглътна.
— Един тролок ми каза, че мърдраалът искал да говори с мен. Не разбрах какво имаше предвид.
Лан рязко вдигна глава. Очите му бяха като сини камъни.
— Ти си говорил с тролок?
— Н-не съвсем — заекна Ранд. Погледът на Стражника сякаш го беше заклещил. — Всъщност той ми проговори. Каза, че няма да ме нарани. Че мърдраалът искал да говори с мен. А после се опита да ме убие. — Облиза устни и поглади с длан фината кожа, обвита около дръжката на меча му. После набързо разказа как се беше върнал в къщата. — И аз го убих — завърши младежът. — Всъщност случайно. Скочи върху мен и аз вдигнах меча и…
Лицето на Лан леко омекна, колкото може да омекне една скала.
— И така да е, за това си струваше да поговорим, овчарче. До снощи имаше много малко хора на юг от Граничните земи, които можеха да твърдят, че са виждали тролоци. Камо ли, че са убили един от тях.
— И още по-малко, които биха могли да убият тролок сами, без помощ — продума уморено Моарейн. — Аз свърших, Ранд. Лан, помогни ми да се изправя.
Стражникът скочи към нея, но не можа да изпревари политналия към леглото на болника Ранд. Кожата на Трам беше хладна на допир, макар лицето му да имаше пребледнял, изтощен вид, сякаш беше престояло твърде дълго, без да го огрее слънце. Очите му все още бяха затворени, но дишаше дълбоко и плавно, като в нормален сън.
— Сега ще се оправи ли? — попита разтревожено Ранд.
— С повечко почивка, да — отвърна Моарейн. — Няколко седмици на легло, и ще бъде толкова здрав, колкото и преди.
Тя се олюляваше, въпреки че се беше опряла на ръката на Лан. Стражникът прибра пелерината и тоягата й от възглавницата на стола и й помогна да седне. Жената въздъхна, след което бавно и грижливо уви отново ангреала и го прибра в кесията си.
Раменете на Ранд се разтресоха. Момъкът прехапа устни, за да не се разсмее от облекчение. В същото време се наложи да отрие лицето си с длан, за да махне стичащите се сълзи.
— Благодаря ви.
— В Приказния век — продължи Моарейн — някои Айез Седай са могли да разпалват огъня на живота и здравето и от най-малката искрица, която е останала. Онези дни обаче са отминали — може би завинаги. Толкова много е изгубено във времето — не само направата на ангреал. Толкова много, което е могло да се прави и за което днес не можем и да сънуваме, ако изобщо е останал спомен за него. Сега сме останали много малко. Някои дарби са почти на изчезване, а повечето от оцелелите са отслабнали. Сега е нужна много сила и дух в тялото, за да може да се възстанови, иначе и най-способните от нас не могат да се справят с Изцеряването. Щастие е, че твоят баща е силен мъж — и телом, и духом. Тъй или иначе, той е използвал повечето от своята сила, борейки се да оживее, и му е останала само толкова, колкото да се възстанови. Това ще отнеме време, но заразата се махна.