Глава 9
Прорицанията на Колелото
Тичаше и сърцето му биеше в гърдите. Стъписан, той огледа голите хълмове наоколо. Това не беше място, където пролетта бе просто закъсняла. Тук пролет никога не бе дохождала и никога нямаше да настъпи. Нищо не растеше в студената почва освен груби лишеи. Провря се през морени, дваж по-високи от ръста му. Прах покриваше канарите, сякаш дъжд никога не ги беше умивал. Слънцето стоеше в небето като издута кървава топка, по-яростно от най-жежкия ден на лятото и толкова ярко, че можеше да заслепи очите му, ала в оловния въртоп на небето се вихреха и кипяха от хоризонт до хоризонт тъмночерни и сребристи облаци. Но въпреки вихрещите се облаци никакъв полъх не докосваше земята и въпреки слънцето въздухът беше студен, като в най-дълбоката зима.
Без да спира своя бяг, Ранд непрекъснато се озърташе през рамо, но не можеше да види преследвачите си. Само пустинни хълмове и катраненочерни планински върхове, повечето увенчани от стълбове тъмен пушек, издигащ се в небесата, за да се слее с купестите облаци. Но макар и да не виждаше онези, които го гонеха в дивия си лов, той ги чуваше как вият след него, чуваше гърлените им гласове, крещящи от възторга на преследването, виещи от радост за предстоящата кръв. Тролоци. Приближаваха се, а силите му привършваха.
С отчаяна пъргавина той се изкатери по остър като резец на нож рид и със стон се срина на колене. Под него, в безкрайната пропаст, се спускаше стръмна скала, пропаст, хиляда стъпки дълбока, огромен отвесен каньон. Белезникави облаци мъгла се стелеха по дъното на каньона, дебелата им сивкава повърхност тъжно се люшкаше на талази, блъскащи се в скалния ръб под него. На моменти сред мъглата проблясваха огнени петна, сякаш отдолу изведнъж лумваха гигантски огньове и после угасваха. Бездънната урва кънтеше от непрестанен тътен и мълнии пронизваха сивотата, достигайки чак до оловното небе.
Но не толкова гледката към бездната изсмукваше силата му и изпълваше голото пространство около него с безнадеждност. Сред самия център на яростните изпарения нагоре се издигаше планински рид — по-висок от всичко, което бе виждал от подножията на Мъгливите планини, и черен — като изгубена надежда. Тъкмо този мрачен каменен шип, кама, раздрала небесата, бе източникът на неговото отчаяние. Никога не беше го виждал, но го знаеше. Споменът за него проблесна и се стопи като сребърна нишка, когато се опита да го докосне. Но споменът беше тук. Знаеше, че е тук.
Невидими пръсти го докоснаха, задърпаха ръцете и краката му, мъчейки се да го завлекат към върха. Тялото му се сгърчи в спазъм, готово да се покори. Ръцете и краката му изтръпнаха, сякаш бе повярвал, че може да зарови пръстите на ръцете и нозете си в камъка. Призрачни нишки се увиха около сърцето му, затеглиха го, зовяха го към планинския шип. Сълзи обляха лицето му и той се сви към земята. Усещаше, че волята му се изцежда като вода от пробито ведро. Само още мъничко, и щеше да тръгне натам, където го зовяха. Щеше да се покори, да стори това, което му нареждаха и внезапно намери друго чувство у себе си: гнева. Бутаха го. Теглеха го. Но той не беше овца, която да натикат в кошарата. Гневът се сви в як възел и той впи душата си в него, като удавник, впил пръсти в парче дърво сред буйния поток.
„Служи ми“ — прошепна глас в безмълвието на разсъдъка му. Познат глас. Беше сигурен, че ако се вслуша добре, че ще го разпознае. „Служи ми.“ Той разтърси глава, мъчейки се да го изхвърли от съзнанието си. „Служи ми!“ Той размаха юмрук към черния връх.
— Светлината да те погълне, Шайтан!
Изведнъж наоколо се възцари тежката миризма на смърт. Над него се извиси силует в плащ с цвета на засъхнала кръв, фигура с лице… Не искаше да види лицето, гледащо надолу към него. Не искаше и да помисли за това лице. Мисълта за това лице го пронизваше, превръщаше мозъка му в жарки въглени. Една ръка се пресегна към него, Без да мисли, че ще пропадне, той рязко се дръпна. Трябваше да се измъкне. Да избяга далече. Пропадна, полетя във въздуха, дощя му се да изкрещи, но не намери в себе си дъх за това, изобщо не можеше да диша.
Изведнъж се оказа, че вече не е сред голата земя, не пропадаше повече. Галена от порива на вятър трева се гънеше под ботушите му. Приличаше на цветна поляна. Почти се разсмя, като забеляза рехавите дървета наоколо и храсталаците, които, макар и неразлистени, осейваха нежно нагънатата равнина, която сега го обкръжаваше.