Младежът се навъси и огледа околните дървета; познатият лес сега му се струваше по-различен. Почти откакто бе проходил, той беше свикнал да тича на воля из горите. Беше се научил да плува във вировете и потоците на Водния лес, отвъд последните ферми източно от Емондово поле. Беше скитосвал сред Пясъчните хълмове, за които мнозина в Две реки говореха, че носели нещастие, а веднъж дори беше стигнал с най-добрите си приятели, Мат Каутон и Перин Айбара, до самото подножие на Мъгливите планини. Това беше много далече, повечето жители на Емондово поле изобщо не бяха стигали дотам; за тях едно пътуване до съседните села, Стражевия хълм или Девенов просек, представляваше голямо събитие. И никъде досега не беше се натъквал на място, което да го изплаши. Днес обаче Западния лес не беше това място, което познаваше. Човек, който може да изчезне изведнъж, може отново да се появи, също така ненадейно, и то до самите тях.
— Остави, татко, няма нужда. — Трам спря и се извърна изненадан, а Ранд прикри избилата го червенина, като придърпа качулката над главата си. — Сигурно си прав. Няма защо да търсим нещо, което не съществува. По-добре да побързаме да стигнем селото и да се отървем от този вятър.
— Една лула няма да ми дойде зле — отвърна бавно Трам. — И една халба ейл край огнището. — Лицето му се озари от широка усмивка. — Пък и ти, предполагам, нямаш търпение да се видиш с Егвийн.
Ранд се усмихна насила. От всички неща, които сега се въртяха в главата му, щерката на кмета беше последната му грижа. Имаше си достатъчно поводи да се чувства объркан. Нямаше нужда от повече. През цялата минала година той все повече се изнервяше всеки път, когато се срещнеха. И което беше по-лошо, тя сякаш изобщо не забелязваше това. Не, определено нямаше нужда да прибавя и Егвийн към мислите си точно сега.
Надяваше се, че баща му не е забелязал уплахата му, но Трам внезапно промълви:
— Спомни си пламъка, момко. И празнотата.
Трам го беше научил на нещо много странно. Съсредоточаваш се изцяло над един-единствен пламък и хвърляш в него всичките си страсти — страх, омраза, ярост — докато разсъдъкът ти съвсем се изпразни. Слееш ли се с тази празнота, учеше го Трам, можеш да постигнеш всичко. Никой друг в Емондово поле не говореше по такъв начин. Но Трам печелеше в стрелбата с лък всяка година на Бел Тин с помощта на своя пламък и на празнотата. Ранд си помисли, че може тази година и да го измести, стига да успее да се хване за празнотата. Но да каже това баща му точно сега… значи и той го е забелязал.
Трам отново подкара Бела. Крачеше така, сякаш не беше ги сполетяло нищо неприятно и нищо лошо не може да им се случи. На Ранд му се дощя да можеше да е като него. Помъчи се да оформи празнотата в ума си, но тя все се разсипваше и преливаше в образа на конника с черния плащ.
Искаше му се да повярва, че Трам е прав, че ездачът просто е бил плод на въображението му, но прекалено добре си спомняше чувството на омраза. Наистина се беше появил някой. И този някой му мислеше злото. Не престана да се озърта крадешком назад, докато не забеляза, че вече наближават островръхите, покрити със слама покриви на Емондово поле.
Селцето се намираше в покрайнините на Западния лес. Гората постепенно оредяваше и последните дървета стигаха току до оградите на крайните къщи. Земята леко се снишаваше на изток. Отвъд селото малки горички, ферми и оградени с жив плет ливади и пасища застилаха терена чак до Водния лес с неговата плетеница от потоци и езерца. Земята на запад беше не по-малко плодовита и тамошните пасища бяха тучни през повечето години, но в Западния лес човек можеше да забележи едва шепа ферми. И дори и те оредяваха и свършваха на мили преди Пясъчните хълмове. Да не говорим за Мъгливите планини, издигащи се над короните на дърветата на Западния лес, далечни, но съвсем ясно видими откъм Емондово поле. Според някои земята там била твърде скалиста, сякаш самите Две реки не бяха осеяни с камънак, а според други планината носела нещастие. Каквито и да бяха причините, само най-упоритите хора вдигаха ферми сред Западния лес.
Щом подминаха първите къщи, около каруцата защъкаха кресливи рояци деца и лаещи кучета. Бела се тътреше напред търпеливо, без да обръща внимание на врещящите хлапета. През последните няколко месеца децата в селото не бяха имали възможност да си поиграят дори когато времето омекваше малко. Не смееха да излязат навън поради страха от вълците. Изглежда, приближаването на Бел Тин ги бе окуражило отново да се разиграят.