Далече зад гърба му се издигаше планина, върхът й беше пречупен и раздвоен, но тази планина нито го плашеше, нито всяваше отчаяние в него. Беше само един планински връх, макар да изглеждаше странно не на място тук, самотен, без други върхове наоколо.
Около стръмната планина течеше широка река и на остров сред нея се издигаше град, излязъл сякаш от приказките на веселчун. Град, обкръжен от стени, които блестяха сребристобели под топлото слънце. Обзет от радост и облекчение, той тръгна към стените, заради сигурността и мира, които знаеше, че ще намери зад тях.
Щом се приближи до тях, очите му различиха извисяващи се кули, свързани с чудни арки, увиснали във въздуха. Високи каменни мостове се издигаха в ефирни дъги между двата бряга на реката и отвеждаха към островния град. Дори от това разстояние той можеше да различи фината каменна изработка на сводовете, на пръв поглед твърде нежни, за да издържат на буйните води, които се пенеха под тях. Отвъд мостовете се намираше убежището. Светилището.
Внезапен мраз прониза костите му. Ледена кора покри кожата му, въздухът се изпълни с усойно зловоние. Без да се обръща, той се затича, затича се да избяга от преследвача си, чиито ледени пръсти драпаха в гърба му, дърпаха наметалото му, тичаше надалеч от фигурата, ядяща светлината, с лице като… Не можеше да си спомни това лице, не искаше да си го спомня. Тичаше. Около него — само заоблени хълмове и равно поле… и му се дощя да завие като подивяло куче. Градът се смаляваше пред него. Колкото по-силно тичаше, толкова повече се отдалечаваха белите, блестящи стени и раят. Смаляваха се все повече, докато не се превърнаха в бледо петънце далеч на хоризонта. Студената ръка на преследвача го стисна отзад за яката. Ако тези пръсти го докоснеха, щеше да полудее. Или по-лошо. Много по-лошо. И въпреки че беше сигурен в това, той залитна и падна…
— Неее! — изкрещя той.
…и изпъшка, когато камъните на паважа му изкараха въздуха. Изумен се изправи. Стоеше пред един от онези чудни мостове. които бе видял да се извисяват над реката. Край него минаваха усмихнати хора, облечени в толкова ярки цветове, че му приличаха на цветя. Някои го заговаряха, но той не можеше да ги разбере, макар думите им да звучаха така, че би трябвало да ги разбира. Но лицата им бяха приятелски и всички му сочеха напред, отвъд моста, напред към блестящите, облицовани със сребро стени и кулите зад тях. Към убежището, което знаеше, че го очаква там.
Тръгна сред тълпата, вливаща се по моста, и после в града, през портите, вградени във високите стени. Зад тях го чакаше приказна страна, в която най-нищожната постройка приличаше на палат. Сякаш на строителите бяха казали да вземат камък, тухла и керемида и от тях да съградят красота, която да спира дъха на смъртните.
Нямаше нито една сграда, нито един паметник, които да не го накарат да зяпне с широко отворени очи. По улиците се носеше музика, стотици различни песни, но всички се сливаха с шума на тълпата във величествено и изпълващо с радост съзвучие. Аромат на сладки парфюми и пикантни подправки, на чудни храни и безброй цветя, всичко това се носеше из въздуха, сякаш всички най-приятни миризми на света бяха събрани тук.
Улицата, по която влезе в града, широка и павирана с мек сивкав камък, се простираше пред него, водейки го към самия център. А в края й се извисяваше кула, по-просторна и по-широка от всичко останало в града, бяла като току-що паднал сняг. Тъкмо в тази кула беше неговото убежище и познанието, към което се стремеше. Но той никога не беше и мечтал, че ще види такъв град. Нали нямаше да има голямо значение, ако се позабави малко, преди да влезе в кулата? Зави по една по-тясна уличка, изпълнена с жонгльори и продавачи на странни плодове.
Пред него, в дъното на улицата, се виждаше снежнобяла кула. Същата кула. Той се поколеба за миг, размшсли и зави по друга улица. В края на улицата също така се виждаше бяла кула. Упорит, той зави зад най-близкия ъгъл, после зад друг, но всеки път пред него израстваше същата алабастрова кула. Завъртя се, за да избяга от нея — и спря. Кулата беше пред него. Страхуваше се да погледне през рамо. Страхуваше се, че зад себе си ще види същата кула.
Лицата на хората около него продължаваха да бъдат дружелюбни, но сега по тях се четеше подкопана надежда. Надежда, която той беше скършил. Въпреки това хората му сочеха напред, някак умолително. Напред, към кулата. Отчаяна нужда блестеше в очите им и само той можеше да я удовлетвори. Само той можеше да ги спаси.
„Добре тогава“ — помисли си той. В крайна сметка нали тъкмо Кулата беше неговата цел.