— Ще внимавам — обеща Ранд. — Просто ми се искаше да разбера защо. Не виждам никакъв смисъл. Защо аз? Защо точно ние?
— И аз бих искал да го разбера, момчето ми. Кръв и пепел, как бих искал да го разбера. — Трам отново въздъхна тежко. — Е, предполагам, че няма полза да се опитваш да върнеш счупено яйце в черупката му. Кога трябва да тръгвате? Мисля, че след ден-два ще се оправя и ще можем да се опитаме да завъдим ново стадо. Орен Даутри има добро стадо и мисля, че ще ни даде част от него при тази оскъдица на фураж, както и Джон Тейн.
— Моарейн… Айез Седай каза, че трябва да останеш на легло. Каза, че ще трябва да минат седмици. — Трам понечи да отвори уста, но Ранд продължи. — Тя заръча това на госпожа ал-Вийр.
— Ох. Какво пък, може би ще успея да разубедя Моарейн… Но ако съдя по това как избегна прекия отговор, май трябва да тръгвате скоро. Утре ли? Или може би още тази нощ?
— Тази нощ — отвърна бавно Ранд и Трам въздъхна.
— Да. Е, щом трябва, по-добре да не се бавите. Но ще видим тази работа с „няколкото седмици“. — Той удари с ръка по одеялото, поскоро с раздразнение, отколкото със сила. — Може би ще те последвам след няколко дни. Ти само се пази по пътя. Ще видим как Моарейн ще ме задържи на легло, когато реша да стана.
На вратата се почука и в стаята надникна Лан.
— Взимай си по-бързо сбогом, овчарю, и да тръгваме. Може да си имаме неприятности.
— Неприятности? — възкликна Ранд, но Стражникът изръмжа нетърпеливо.
— Казах да побързаш!
Ранд наметна припряно наметалото си. Понечи да откопчае колана с меча, но Трам го спря.
— Задръж го. Сигурно ще имаш повече нужда от него, отколко то аз. Макар че дано Светлината да реши и двамата да нямаме нужда. Пази се, момко. Чу ли ме?
Без да обръща внимание на негодуванието на Лан, Ранд се наведе и прегърна Трам.
— Ще се върна. Обещавам ти.
— Разбира се, че ще се върнеш — засмя се Трам и немощно го потупа по гърба. — Знам, че ще се върнеш. И когато си дойдеш, ще имаме два пъти по-голямо стадо, за което да се грижиш. А сега тръгвай, докато този приятел не си е счупил някой зъб от скърцане.
Ранд се опита да намери подходящите думи за онова, което искаше да го попита, но Лан го хвана за лакътя и го задърпа към изхода. Беше навлякъл тъмна сиво-зеленикава туника, укрепена с метални плочки. Гласът му беше дрезгав и раздразнен.
— Трябва да бързаме. Нима не разбираш какво значи думата „неприятност“?
В коридора ги чакаше Мат, облечен дебело и с лък в ръката. На кръста му беше окачен колчан със стрели. Въртеше се притеснено и не откъсваше поглед от стълбището.
— Всичко това съвсем не е като в приказките, нали, Ранд?
— Каква неприятност? — настоя да разбере Ранд, но вместо да му отговори, Стражникът затича пред него, прескачайки по две стъпала наведнъж. Мат се понесе след него, подканяйки нетърпеливо Ранд да ги последва.
Той сви рамене и затича след тях. Долу ханът беше празен и тъмен. Мат застана пред един от първите прозорци и предпазливо надникна навън, сякаш се притесняваше да не го забележат. Лан открехна съвсем леко вратата и надникна към двора на хана.
Зачуден от какво толкова се пазят, Ранд се приближи до него да надзърне. Лан му изсумтя да внимава, но открехна още малко вратата, за да може и той да види.
Първоначално не разбра какво точно става навън. Тълпа мъже от селото, може би тридесетина, се беше струпала край обгорелите останки от фургона на амбуланта. Нощният мрак отстъпваше пред светлината на няколко факли. Срещу мъжете стоеше Моарейн, опряла гръб в стената на хана, подпряна небрежно на тояжката си. Пред тълпата стърчеше Хари Коплин заедно с брат си, Дарл, до тях беше и Бил Конгар. Кен Буйе също бешетам и изглежда, се чувстваше доста неловко. Ранд изумен забеляза, че Хари размахва юмрук срещу Моарейн.
— Напусни Емондово поле! — извика фермерът кисело. Няколко гласа от тълпата подвикнаха в негова подкрепа, но доста колебливо, и никой не пристъпи напред. Предпочитаха да се противопоставят на Айез Седай в тълпата, но никой не искаше да се открои. Никой не искаше да бъде различѐн от Айез Седай, която имаше всички основания да възприеме поведението им като оскърбление.