— Ти ни доведе онези чудовища! — изрева Дарл. Чуха се други гласове: „Ти ги докара!“, „Ти си виновна!“, подканяни от братовчед му Били.
Хари сръга Кен Буйе в ребрата и той го изгледа накриво, след което облиза пресъхналите си устни.
— Тези твари… тези тролоци никога не са идвали тук преди да се появиш ти — промърмори едва разбираемо Кен. — Ти си Айез Седай. Не искаме такива като теб да стъпват в Две реки. Айез Седай носят на хората само беди. Ако останеш, ще ни докараш още от ония.
Речта му не предизвика никаква реакция от страна на тълпата и Хари се начумери отчаян. После внезапно дръпна факлата от ръката на Дарл й я размаха срещу нея.
— Махай се! — изрева той. — Махай се, че иначе ще те изгорим!
Настъпи мъртва тишина. Хората от Две реки умееха да се противопоставят, когато ги нападнат, но насилието никак не им беше присъщо. Кен Буйе, Били Конгар и Коплинови останаха отпред сами. Били също се заоглежда, сякаш и на него му се искаше да се разкара.
Хари се поколеба при липсата на поддръжка, но бързо се окопити.
— Махай се! — извика той отново. Дарл го подкрепи, а също и Били, макар и по-слабо. Хари хвърли ядосан поглед към останалите. Повечето мъже в тълпата отбягваха да то погледнат в очите.
Внезапно от сенките се появиха Бран ал-Вийр и Харал Люхан и застанаха между Айез Седай и мъжете. В едната си ръка кметът държеше дървения чук, с който набиваше чепове в буретата.
— Да не би някой от вас да смята да подпали хана ми? — попита той тихо.
Двамата Коплинови отстъпиха крачка назад, а Кен Буйе се дръпна от тях. Били Конгар се покри сред тълпата.
— Не-не — отвърна бързо Дарл. — Не сме казвали такова нещо, Бран… ааа, кмете.
Бран кимна.
— Тогава да не би да чух, че заплашвате да посегнете на гостите ми в хана?
— Тя е Айез Седай — почна разгневеният Хари, но думите му секнаха, когато Харал Люхан се размърда.
Ковачът само разкърши рамене и протегна яките си ръце над главата, стисна мощните си юмруци така, че кокалчетата на пръстите му изпукаха, но Хари го изгледа така, сякаш онзи беше размахал юмрука си под носа му. Ковачът скръсти ръце на гърдите си и каза:
— Прощавай, Хари. Не исках да те прекъсвам. Можеш да продължиш. Та какво казваше?
Но Хари, чиито рамене се свиха, сякаш искаше да потъне в земята, изглежда, нямаше какво повече да добави.
— Изненадан съм от вас — изръмжа Бран. — Пает ал-Каар, твоето момче снощи си счупи крака, но днес го видях, че ходи — благодарение на нея. Евард Кандвин, ти лежеше по корем с разсечен гръб, като риба за кормене, докато тя не положи ръцете си върху раната ти. Сега всичко това сякаш се е случило преди цял месец, и ако не се лъжа, белегът ти едва си личи. А ти, Кен? — Покривчията понечи да се скрие в тълпата, но се спря неловко, прикован от погледа на Бран. — Бих се изненадал да видя който и да е от Селския съвет тук, но теб най-много от всички останали. Ръката ти така и щеше да си виси безполезна, цялата в рани и отоци, ако не беше тя. Като нямаш капчица благодарност, срам поне нямаш ли?
Кен неволно вдигна дясната си ръка, след което погледна ядосано настрани.
— Не мога да отрека какво направи тя за нас — промърмори той и в гласа му наистина се долавяше срам. — Че ми помогна, помогна ми, както и на мнозина други — продължи той умолително. — Но тя е Айез Седай, Бран. Ако тролоците не са дошли заради нея, защо все пак дойдоха? Не искаме да си имаме работа с Айез Седай тук, в Две реки. Нека да си държат наприятностите по-далече от нас.
Неколцина мъже, скупчили се на безопасно разстояние, извикаха:
— Не искаме неприятностите, дето ги носят Айез Седай! Изгонете я! Махнете я оттук! Защо дойдоха ония, ако не заради нея?
Лицето на Бран се сбърчи, но преди да успее да отвори уста, Моарейн изведнъж замахна с резбованата с лозови листи тояжка над главата си и я завъртя с две ръце. Ранд ахна и изумлението му се сля с това на останалите селяни, защото от двата края на тоягата лумна съскащ пламък и се закова във въздуха въпреки въртенето на пръчката. Дори Бран и Харал отстъпиха уплашено. Моарайн протегна ръце напред и тоягата застана успоредно на земята, но бледият пламък продължи да излиза от нея, по-ярък от факлите. Мъжете боязливо отстъпиха назад и вдигнаха ръце да се защитят от ослепителния блясък.
— Нима това остана от кръвта на Аемон? — Гласът на Айез Седай беше тих, но въпреки това надмогна всички звуци наоколо. — Дребни хорица, скимтящи за правото си да се крият в дупките си като зайци? Забравили сте кои сте вие, забравили сте какви сте били, но все се надявах, че някаква нищожна частица е останала, че все е останало нещо в кръвта и в костите. Някаква трошица, която да ви превърне в стомана за дългата нощ, която иде.