— Нося си всичко за из път. Дори и храна. Няма да остана тук. Сигурно никога друг път няма да имам такава възможност да видя света извън Две реки.
— Това не ти е весела разходчица до Водния лес, Егвийн — кзръмжа Мат, но отстъпи, когато разсърдената Егвийн го изгледа изпод вежди.
— Благодаря ти, Мат. Добре че ми каза, иначе нямаше да знам. Да не мислиш, че само вие искате да видите света? Мечтала съм си за това не по-малко от теб и не смятам да пропусна тази възможност.
— Но как си разбрала, че заминаваме? — настоя Ранд. — Все едно, не можеш да тръгнеш с нас. Ние не заминаваме заради забавление. Тролоците ни преследват.
— Първо — отвърна търпеливо девойката, — видях как Мат щъка наоколо, гледайки никой да не го забележи. После видях как Перин се опитва да прикрие под плаща си тази странно голяма секира. Знаех вече, че Лан е купил кон, и се зачудих за какво ли му е притрябвал. А щом е купил един, можел е да купи и други. Като съпоставих това с Перин и Мат, примъкващи се насам като телета, които се правят на лисици… е, можех да стигна само до един отговор. Не знам дали да се учудвам, или не, че намирам и теб тук, Ранд, след онова, което ми каза за мечтите и реалността. Но щом Мат и Перин са намесени, трябваше да се досетя, че и ти си замесен в тази работа.
— Аз просто трябва да замина, Егвийн — отвърна Ранд. — И тримата трябва да заминем. Иначе тролоците ще се върнат.
— Ха, тролоците! — засмя се Егвийн. — Ранд, щом сте решили да се разходите по света, добре, но те моля да ми спестиш глупавите си приказки.
— Вярно е — обадиха се и Перин и Мат. — Тролоците…
— Достатъчно — прекъсна ги Моарейн тихо, но гласът й сряза като с нож припрения им брътвеж. — Някой друг забелязал ли е това? — Гласът й беше мек, но Егвийн преглътна и се сви, преди да отговори.
— От снощи единственото, за което мислят всички, е как и кога да започнат да си възстановяват къщите, а също и какво да правят, ако тази беда ги сполети отново. Не биха могли да забележат нищо друго, освен ако не им го напъхаш под носа. А и аз не съм споделила с никого моите подозрения. С никого.
— Добре — отвърна след кратък размисъл Моарейн. — Можеш да тръгнеш с нас.
По лицето на Лан пробягна сянка на изумление и той възкликна:
— Моарейн, недей!
— Това е вече част от Шарката, Лан.
— Но това е глупаво! — възрази той. — Няма никаква причина тя да тръгва с нас. Напротив, налице са всички основания да не тръгва.
— Има причина — отвърна му спокойно Моарейн. — Част от Шарката, Лан.
Лицето на Стражника не изразяваше нищо, но той кимна умислен.
— Егвийн — обади се Ранд. — Тролоците ще ни преследват. Ще бъдем непрекъснато в опасност, докато не стигнем в Тар Валон.
— О, я недей да ме плашиш — сряза го Егвийн. — Тръгвам с вас и толкова.
Ранд познаваше този неин тон. Не беше го чувал, откакто момичето беше решило, че катеренето по най-високите дървета е занимание за деца, но въпреки това го помнеше добре.
— Ако смяташ, че да те преследват тролоци е много забавно… — почна той, но Моарейн го прекъсна:
— Нямаме време за разправии. До изгрев слънце трябва да сме колкото се може по-далеч оттук. Ако я оставим, Ранд, тя може да вдигне на крак цялото село, преди да сме се отдалечили и на една миля, а това само би предупредило мърдраала.
— Никога не бих го направила — възрази Егвийн.
— Може да яхне коня на веселчуна — каза Стражникът. — Ще му оставя достатъчно пари, за да си купи нов.
— Това е невъзможно — отекна гласът на Том Мерилин откъм сеновала. Този път мечът на Лан излезе от ножницата и той не го прибра, а пристъпи към веселчуна. Том отметна одеялото, с което се беше увил и прехвърли през рамо кутиите с флейтата и лютнята, както и обемистите си дисаги. — Вече няма никакъв смисъл да оставам в това село, а пък от друга страна, никога не съм показвал изкуствата си в Тар Валон. И макар обикновено да пътувам сам, от тази нощ не бих имал нищо против да продължа с компания.
Стражникът хвърли убийствен поглед към Перин, който сви неловко рамене.
— Не се сетих да погледна в сеното — промърмори младежът. Докато дългокракият веселчун се спускаше по стълбата, Лан заговори през зъби с пресилена учтивост.
— И това ли е част от Шарката, почитаема Моарейн Седай?
— Всичко е част от Шарката, стари приятелю — отвърна кротко Моарейн. — Нямаме възможност да избираме. Но ще видим.