Предстоящият празник беше повлиял и на възрастните. Дебелите дървени кепенци бяха разтворени и стопанките тупаха завивки или мятаха дюшеци на перваза. Макар дърветата още да не се бяха разлистили, никоя жена нямаше да се остави да дойде Бел Тин, преди да е свършила с пролетното почистване. Мъжете пък се катереха по покривите и проверяваха сламата, за да преценят дали има нужда да викат Кен Буйе, покривчията.
От време на време Трам се поспираше да поговори с някой от мъжете. Всички искаха да научат как е там, горе. Малцина мъже от Западния лес бяха дохождали скоро в селото. Трам им говореше за щетите от зимните виелици, всяка по-лоша от предишната, за мъртвородени агнета, за кафяви угари там, където по това време би трябвало да избуява жито и да зеленеят пасища, за гарвани, долетели по места, където в предишните години бяха долитали пойни птици. И въпреки всичките приготовления за Бел Тин, мрачната раздумка предизвикваше унило клатене на глави. Все същото беше, където и да се спрат.
Повечето мъже свиваха рамене и казваха:
— Е, ще оцелеем някак си, ако Светлината е рекла. — Някои се ухилваха и добавяха: — Пък и да не е рекла, пак ще оцелеем.
Повечето хора в Две реки бяха такива. Хора, които бяха виждали как градушка помита нивите и вълци отвличат агнетата им, и винаги започваха отново, колкото и години да им се случваше това, не можеха да се предадат лесно. Онези, които се предаваха, отдавна ги нямаше на белия свят.
Трам нямаше да се спре при Уит Конгар, ако не им беше запречил пътя, така че трябваше или да спрат, или Бела да го сгази. Конгарови и Коплинови — двата рода така се бяха смесили, че никой не знаеше къде свършва единият и къде започва другият — се бяха прочули от Стражевия хълм до Девенов просек, а може би и чак до Таренов сал като хора, които непрекъснато се оплакват и създават неприятности.
— Трябва да закарам това на Бран ал-Вийр, Уит — каза Трам и кимна към бъчвите в каруцата, но мършавият мъж с кисела физиономия така и не се отмести от пътя им. Беше изпънал крака пред стъпалата на портата си, вместо да се качи на покрива, макар сламата му да имаше окаян вид и да личеше, че спешно се нуждае от намесата на майстор Буйе. Този човек рядко се залавяше с някоя работа и още по-рядко свършваше докрай това, с което му се случваше да се залови. Повечето Коплинови и Конгарови бяха все такива, ако не и по-лоши.
— Ти, ал-Тор, по-добре кажи какво ще правим с Нинив — настоя Конгар. — Не можем да се оставим да имаме такава Премъдра в Емондово поле.
Трам тежко въздъхна.
— Не е наша работа, Уит. Премъдрата е работа на жените.
— По-добре ще е да направим нещо, ал-Тор. Тя каза, че зимата щяла да е мека. И че реколтата щяла да е добра. А сега само да я попиташ какво чува от вятъра, и веднага ще те сгълчи и ще отпраши.
— Ако си я запитал както ти си знаеш, Уит — отвърна търпеливо Трам, — пак имаш късмет, че не те е халосала с тоягата. Сега, ако нямаш нищо против, тази ракия…
— Нинив ал-Мийра просто е твърде млада да бъде Премъдра, ал Тор. Ако Женският кръг не направи нещо, ще трябва да се намеси Селският съвет.
— Какво ми се бъркаш ти в работите на Премъдрата, Уит Конгар? — изрева женски глас и Уит се сепна. Стопанката Деиз Конгар застана на прага. Беше два пъти по-плещеста от Уит и по тялото й нямаше и грам тлъстина. Тя го изгледа свирепо с ръце на кръста. — Само да си пъхнеш носа още веднъж в работите на Женския кръг и да видиш как ще ти хареса сам да си готвиш. Ама няма да е в моята кухня. И сам да си переш парцалите и да си оправяш леглото. Ама няма да е под моя покрив.
— Чакай, Деиз — проплака Уит. — Аз само…
— Здравей, Деиз — обади се Трам. — Трябва да вървя, Уит. Светлината да ви освети и двамата.
И отново подкара Бела, превеждайки я покрай мършавия човечец. Деиз все още се занимаваше с мъжа си, но всеки момент щеше да се сети с кого се беше заговорил Уит.
Тъкмо заради това не бяха приели нито една от поканите да се отбият да хапнат по залък и да пийнат някоя чашка. Видеха ли Трам, добрите стопанки на Емондово поле заставаха нащрек като ловджийски кучета, надушили заек. И всички до една познаваха най-подходящата жена за един вдовец с добра ферма, била тя и в Западния лес.
Ранд също закрачи по-бързо. Понякога, когато Трам не беше наоколо, хващаха и него и не можеше да се измъкне, без да прояви грубост. Тропосваха го на някое трикрако столче край кухненското огнище и го отрупваха с баници, меденки и месенки. И всеки път очите на добрата стопанка го претегляха и измерваха вещо, докато му обясняваше, че това, с което го гощавали сега, не можело и да се сравнява с гозбите на овдовялата й сестра или на не знам коя си братовчедка. Трам, разбира се, нямало да вземе някоя млада, споделяха стопанките. Добре било, че е обичал толкова много жена си това щяло де е добре и за втората му жена, — но траурът му бил продължил достатъчно. Трам имал нужда от добра жена. Един мъж не можел да се оправи без жена, която да се грижи за него и да го пази от несгоди. Най-досадни бяха онези, които в този момент млъкваха, след което с добре отработена небрежност го подпитваха на колко години е той самият.