Главата на Моарейн рязко се извърна към него. Дори тъмнината не можеше да скрие осъдителния й поглед.
Преди някой да е успял да зададе още въпроси на веселчуна, Лан даде указания:
— Сега поемаме по Северния път. Ако ви е мил животът, следвайте ме, не изоставяйте и се дръжте плътно един до друг.
Глава 11
Пътят до Таренов сал
Когато стъпиха на добре отъпканата пръст на Северния път, конете се изпънаха, гривите и опашките им се люшнаха назад под лунните лъчи и те се понесоха в устремен галоп напред, а копитата им зачаткаха в ритъм. Колоната водеше Лан, черният кон и загърнатият в сянка ездач бяха почти невидими в студената нощ. Бялата кобила на Моарейн, следваща плътно жребеца, беше като бледа диря, пронизваща мрака. Останалите ги следваха в плътна нишка, сякаш всички бяха вързани за едно въже, чийто край бе в ръцете на Стражника.
Ранд препускаше последен. Том Мерилин бе пред него, останалите — по-смътно различими напред. Веселчунът беше насочил цялото си внимание напред — в посоката, която следваше, вместо да се озърта към онова, от което бягаше. Ако отзад се появяха тролоци или Чезнещия на безмълвния си кон, или онази летяща твар, драгхарът, Ранд имаше грижата да ги предупреди.
През няколко минути той извиваше врат и хвърляше поглед през рамо, стиснал здраво гривата и юздите на Облак. Драгхар… По-лош от тролоците и от Чезнещите, беше казал Том. Но небето беше празно и очите му виждаха само мрак и бледи сенки. Сенки, които можеха да скрият цяла войска преследвачи.
Сивушкото, оставен да тича на воля, се носеше в нощта като призрак, поддържайки без усилие скоростта, зададена от жребеца на Лан. Всъщност не — искаше да препусне още по-бързо. Искаше да догони черния, напрягаше се да го догони. На Ранд от време на време се налагаше рязко да дърпа юздите, за да го задържи. Облак се напъваше да преодолее задръжките, сякаш смяташе, че това е надбягване, и с всяка стъпка се бореше за първенство. Ранд едва се държеше на седлото. Силно се надяваше, че конят няма да усети колко неловко се чувства ездачът на гърба му. Ако Облак го усетеше, вече нищо нямаше да може да го задържи, макар и сега ездата да беше рискована.
Приведен ниско към врата на Облак, Ранд погледна загрижено към Бела и нейната ездачка. Когато бе заявил, че рунтавата кобилка би могла да издържи с останалите, не беше имал предвид такъв бесен галоп. Сега тя все още се държеше редом с всички само благодарение на непрестанния бяг и препускаше така, както никога не беше предполагал, че може. Лан не искаше Егвийн да е с тях. Дали щеше да се забави заради нея, ако Бела изостанеше? Айез Седай и Стражникът по някаква причина смятаха него и двамата му приятели за важни, но въпреки всички приказки на Моарейн за Шарката, той не смяташе, че включват в тази значимост и Егвийн.
Ако Бела изостанеше, той също щеше да остане с нея, каквото и да кажеха Моарейн и Лан. Назад, в близост до Чезнещия и тролоците. Назад, където в мрака кръжеше драгхарът. С цялото си отчаяно сърце той извика наум към Бела да тича като вятъра, безмълвно се опита по някакъв начин да й внуши сила. „Тичай!“ Кожата му бе настръхнала, костите му сякаш всеки момент щяха да се пръснат от студ. „Светлината да ти помогне дано, тичай!“ И Бела тичаше.
Продължаваха в галоп, все напред и напред в нощта, а времето чезнеше около тях като неразличима мъгла.
Изведнъж Лан забави и конете замряха след него. Ранд не беше сигурен колко дълго са препускали, но усети лека болка в слабините си от стискането на седлото. Пред тях в нощта блещукаха светлинки, като ято светулки сред дъбрава в лятна нощ.
Озадачен, Ранд изгледа свъсено светлините, след което ахна от изненада. Светулките се оказаха прозорци, прозорци на къщи, осеяли върха на един хълм. Бяха стигнали до Стражеви хълм. Не можеше да повярва, че за такова кратко време са стигнали толкова далече. Вероятно никой друг досега не беше взимал това разстояние толкова бързо. Ранд и Том Мерилин последваха примера на Лан и слязоха от конете си. Облак застана на място с наведена глава, хълбоците му трепереха, пяна покриваше врата и раменете му. Ранд си помисли, че Облак едва ли ще позволи някой да го язди повече тази нощ.
— Колкото и да предпочитам да отбягвам тези селца по пътя си — обяви Том, — струва ми се, че в момента няколко часа почивка няма да са никак излишни. Предполагам, че сме спечелили достатъчно преднина, за да си го позволим.