Ранд се протегна и се почеса между плешките.
Капризен порив на вятъра донесе до ушите им песен и миризма на гозби, от която устата на Ранд се изпълни със слюнка. В Стражеви хълм все още празнуваха Бел Тин. Той погледна Егвийн. Тя се беше облегнала на Бела, изнемощяла. Останалите също заслизаха от конете, с много въздишки и протягания на схванати мускули. Само Стражникът и Айез Седай не показваха никакви видими признаци на умора.
— Аз бих послушал малко песни — намеси се уморено Мат. — И не бих отказал баница с овнешко в „Белият мечок“. — Той замълча и добави: — Никога не съм стигал по-далече от Стражеви хълм. Не бих казал, че „Белият мечок“ е по-добър хан от „Виноструй“.
— Не е толкова лош — намеси се Перин. — Една баница с овнешко и за мен. И много топъл чай, да махна студа от кокалите си.
— Не можем да спираме, докато не прехвърлим Тарен — отвърна рязко Стражникът. — Не повече от пет минути.
— Но конете — опита се да му възрази Ранд. — Ще ги уморим до смърт. Моарейн Седай сигурно ще се съгласи, че…
Беше забелязал, че тя обикаля около конете, но не беше обърнал внимание какво прави с тях. Сега тя мина покрай него и положи длани на врата на Облак. Ранд млъкна. Конят внезапно отметна грива, изцвили леко, дръпна юздите от ръцете на Ранд и затанцува, толкова бодър, сякаш беше прекарал цяла седмица в конюшнята. Без да каже нито дума, Моарейн се приближи до Бела.
— Не знаех, че може да прави такива неща — тихо прошепна момъкът на Лан и почувства, че бузите му се изчервяват.
— От всички останали ти най-много би трябвало да го предположиш — отвърна Стражникът. — Нали видя какво направи с баща ти. Сега тя ще отмие умората. Първо от конете, после и от всички вас.
— От всички нас? А ти?
— От мен не, овчарю. Нямам нужда от това, поне засега. Нито от самата себе си. За жалост, това, което може да направи за другите, не може да го стори за себе си. От всички нас само един ще язди уморен. Трябва само да се надявате, че тя няма да се изтощи прекалено, преди да стигнем до Тар Валон.
— Да се изтощи прекалено за какво?
— Ти се оказа прав за Бела, Ранд — обади се Моарейн. — Тя има силен дух и е не по-малко опърничава от всички в Две реки. Колкото и да е странно, изглежда най-малко уморена от всички коне.
Писък разцепи тишината, писък на умиращ човек, прободен от десетки ножове, и две мощни криле изпляскаха над тях. Нощта се сгъсти още повече от сянката, понесла се към тях. Конете зацвилиха панически и заскачаха.
Вятърът от крилете на драгхара удари Ранд като някаква вълна от слуз, като злокобно бълбукане на тиня сред влажния здрач на някакъв кошмар. Дори не му остана време да изпита ужас, защото в същия момент Облак подскочи и изцвили, извивайки се отчаяно, сякаш се мъчеше да отърси нещо, което се беше впило в снагата му. Ранд, увиснал на поводите, залитна и се повлече по земята, а Облак зацвили, като че ли вълци се впиваха да разкъсат сухожилията му.
Успя някак да задържи поводите в ръка. Не можеше да пусне Облак да му избяга. Облак се изправи на задните си крака и го вдигна във въздуха; Ранд увисна безпомощно, надявайки се въпреки всичко, че конят като по чудо ще се укроти.
Хаос бе обхванал групата. Всеки стискаше поводите на мятащите се животни. Само двама от ездачите явно нямаха никакви проблеми. Моарейн седеше с изправен гръб на седлото си, бялата кобила деликатно пристъпваше встрани от суматохата, сякаш не беше станало нищо особено. Лан на свой ред стоеше на земята и оглеждаше небето, с меч в едната ръка и поводите в другата. Стройният черен жребец стоеше кротко до него.
Звуците на веселбата откъм Стражеви хълм бяха заглъхнали. Сигурно в селото също бяха чули крясъка. Ранд знаеше, че ще се поослушат малко и може би ще се огледат да разберат откъде идва, след което щяха да се върнат към празничните си забавления. Скоро щяха да забравят за инцидента, а споменът за него щеше да се удави сред песни, пиене и танци. Може би, след като до тях достигнеха вестите от Емондово поле, някои щяха да си припомнят случилото се и да се зачудят. Ето, засвири нечия цигулка, след миг към мелодията се присъедини флейта. Селото с пълна сила се връщаше към своя празник.
— На конете! — изкомандва Лан. Прибра меча в ножницата си и скочи на гърба на жребеца. — Драгхарът не би се разкрил, ако вече не е съобщил местоположението ни на мърдраала. — Нов пронизващ писък се понесе от тъмната вис, по-слаб, но не по-малко зловещ. Музиката откъм Стражеви хълм отново се накъса и секна. — Сега ни проследява и бележи мястото ни за Получовека. Мърдраалът сигурно не е далече.