Ранд се усети, че вместо да се опитва да възседне Облак, е застанал насред пътя, взирайки се в небето в напразно усилие да съзре източника на зловещите писъци. Нещо повече, несъзнателно бе измъкнал меча на Трам, сякаш бе готов да се сражава с чудовищната твар.
Той се изчерви. Беше благодарен на нощта, че прикрива смущбнието му. Непохватно напъха острието в ножницата и погледна припряно към останалите. Моарейн, Лан и Егвийн го гледаха, макар че не беше сигурен какво можеха да видят под лунните лъчи. Останалите изглеждаха твърде погълнати от усилието да задържат конете си, за да му обърнат внимание. С един скок той се метна на седлото, сякаш го беше правил цял живот. Ако някой от приятелите му бе забелязал извадения меч, сигурно по-късно щеше да го спомене. Нямаше смисъл сега да се безпокои за това.
Щом се озова на седлото, всички препуснаха в галоп. Селските кучета се разлаяха — преминаването им не остана съвсем незабелязано. „А може би кучетата са надушили тролоци“ — помисли си Ранд. Лаят и светлините на селото бързо се стопиха зад тях.
Високо над тях се разнесе нов крясък.
Ранд яздеше зад Моарейн и Лан, конят му се напъваше да се промуши между черния жребец на Стражника и кобилата на Айез Седай. Егвийн и веселчунът препускаха плътно от двете му страни, двамата приятели на Ранд бяха плътно зад тях. Облак, изплашен от сисъците на драгхара, тичаше толкова бясно, че дори и да искаше, Ранд не можеше да направи нищо, за да го забави, но въпреки това сивушкото не успяваше да се изравни с другите два коня.
Писъкът на драгхара продължаваше да оглася нощта.
Яката Бела тичаше с протегнат врат и развята грива, без да изостава от другите коне. Айез Седай сигурно й беше направила нещо повече освен простото премахване на умората.
Лицето на Егвийн грееше от радостна възбуда. Плитката й се вееше зад нея като конските гриви, а блясъкът в очите й съвсем не беше само от луната, Ранд можеше да се закълне в това.
Лан сигурно беше извикал нещо, защото Моарейн изведнъж възкликна, надмогвайки свистенето на вятъра и тропота на копитата.
— Не мога! Особено на гърба на препускащ кон. Не са никак лесни за убиване, дори когато можеш да ги видиш. Трябва само да бягаме и да се надяваме.
Навлязоха сред парцалива мъгла, не по-висока от коленете на конете. Облак я преодоля само на два скока и Ранд примигна, зачуден дали не си я е въобразил. Нощта бе прекалено хладна, за да има мъгла. Ново петно сива мъгла се спусна към тях от другата страна, по-голямо от първото. То растеше и сякаш бликаше от самите недра на земята. Над тях драгхарът пищеше от гняв. За кратък миг мъглата обгърна ездачите и после се стопи, отново придойде и се отвя зад тях. Леден сумрак полепна по лицето и ръцете на Ранд. След това пред тях се възвиси стена от бледосиво и те изведнъж потънаха в нея. Мъглата вече стана толкова гъста, че заглушаваше тропота на копитата, а крясъците отгоре сякаш достигаха до тях през стена. Ранд съсвем смътно различаваше очертанията на Егвийн и Том Мерилин от двете си страни.
— Има само едно място, към което можем да се отправим — извика Лан. Гласът му прозвуча глухо, без да е ясно откъде идва.
— Мърдраал са коварни — отвърна Моарейн. — Ще използвам коварството му срещу самия него. — И те продължиха безумния си галоп.
Лепкавата мъгла сега обгръщаше и земята, и небето, а ездачите, сами превърнали се в сенки, сякаш яздеха нощни облаци. Дори краката на собствените им коне сякаш изчезнаха.
Ранд се помръдна на седлото си, потръпвайки от обгърналата го вледеняваща мъгла. Да знаеш, че Моарейн може да прави разни неща, дори да я видиш, че ги прави, беше едно. Но да оставят тези неща лепкава влага по кожата ти беше съвсем друго. Той се усети, че сдържа дъха си, и мислено се изруга. Не можеше да язди по целия път до Таренов сал, без да диша. Тя беше използвала Единствената сила върху Трам и резултатът беше добър, той го беше видял. Но въпреки това трябваше да се насили, за да вдишва и издишва отново. Въздухът наистина беше тежък, но освен че беше малко по-студен, не се различаваше особено от въздуха в най-обикновена мъглива нощ. Повтори си го, но не беше сигурен, че си е повярвал.
Яздещи плътно един до друг, Лан и Моарейн ги водеха през мъглата, сякаш ясно виждаха какво лежи на пътя им. Останалите можеха само да им се доверят и да ги следват. И да се надяват.
Пронизителните крясъци от небесата започнаха да заглъхват, а после съвсем изчезнаха. Но това не ги успокои много. Гора и ферми, луна и път — всичко бе потънало в мъгла и невидимо за очите им. Тук-там в сивия мрак пролайваха кучета, глухо и далечно. Но иначе не се чуваше никакъв друг звук освен барабанния тътен на конските копита. Нищо не се променяше сред тази безплътна, пепелива мъгла. Нямаше нищо, което да им даде представа за отминаващото време, освен нарастващата болка в бедрата и в кръста.