Ранд беше сигурен, че са минали часове. Ръцете му така се бяха впили в юздите, че вече не беше сигурен, че ще може някога да ги освободи и се зачуди дали изобщо някога ще е в състояние да ходи. Само веднъж си позволи да погледне назад, В мъглата зад него препускаха сенки, но дори не беше сигуренколко са на брой. Нито дори дали наистина са неговите приятели. Мразът и влагата се просмукваха през друхите му, проникваха в костите му. Само полъхът на въздуха през лицето му и ритмичните тласъци на изпънатото конско тяло под него все още му показваха, че изобщо се движи.
— Стой! — изведнъж извика Лан.
Ранд така се изненада, че остави Облак да профучи между Лан и Моарейн, подминавайки ги на няколко скока, преди да дръпне юздите.
Сред мъглата наоколо се възвисяваха къщи, странно високи за представите му. Никога не беше виждал това място, но често беше слушал описания. Височината им произлизаше от високите основи от червен камък, вдигнати заради пролетните прииждания на Тарен, когато снеговете по склоновете на Мъгливите планини се топяха. Бяха стигнали Таренов сал.
Черният боен кон на Лан изтопурка до него.
— Не бъди толкова нетърпелив, овчарю.
Смутен, Ранд се върна при останалите. Лицето му беше зачервено от срам и за миг мъглата му се стори добре дошла.
Един самотен пес, незабелязан сред хладната сивота, залая яростно, след което побягна. По прозорците на къщите замигаха светлини. Освен лая на кучето никакъв звук, като се изключеше глухият тропот на копитата на конете им, не нарушаваше покоя в последния час от нощта.
Ранд беше срещал хора от Таренов сал. Опита се да си припомни малкото което знаеше за тях. Те рядко си позволяваха да слязат към така наречените от тях „долни села“ и си виреха носовете, сякаш душеха някаква неприятна миризма. Малцината, които беше срещал, имаха странни имена, като Хълмовръх и Каменошлеп. Но преди всичко хората от Таренов сал бяха известни със своето коварство и хитрост. Ако се ръкуваш с човек от Таренов сал, казваха хората, преброй си после пръстите.
Лан и Моарейн спряха пред една висока тъмна къща, която по нищо не се отличаваше от останалите в селото. Стражникът скочи от седлото и се заизкачва по стъпалата пред портата, която се извисяваше над улицата на височината на главите им. После затропа с юмрук по вратата.
— Нали искаше да пазим тишина — промърмори Мат.
Лан продължи да блъска по вратата. Прозорецът на съседната къща светна, чу се сърдит вик, но Стражникът продължи да барабани с юмрук.
Вратата рязко се отвори и на прага застана мъж по нощна риза. Лоеният фенер в едната му ръка осветяваше тясното му скулесто лице. Той отвори гневно уста, след което забрави да я затвори, главата му се завъртя нагоре и надолу при вида на появилата се неясно откъде мъгла и очите му се ококориха.
— Какво става? Да ме изгори дано, какво става?
Студени сивкави пипала се загърчиха към прага и той изплашен отстъпи назад.
— Добро утро, майстор Вишекула — каза Лан. — Тъкмо ти ми трябваш. Искаме да ни прекараш оттатък.
— Караме само денем — троснато отвърна майстор Вишекула, — нощем не може. Не може. Камо ли в такава мъгла. Елате, когато слънцето се вдигне и мъглата се разнесе.
Той понечи да се прибере в къщата, но Лан го хвана за китката. Салджията понечи да му се сопне, но на светлината на фенера проблесна злато и Стражникът започна да отброява едрите жълтици в дланта му. Вишекула облиза алчно устни при звъна на монетите и сантим по сантим дългият му нос започна да се снишава към ръката, като че ли не можеше да повярва на очите си.
— И още толкова — заяви Лан, — след като ни прекараш без произшествие на другия бряг. Обаче тръгваме веднага.
— Веднага ли? — Салджията прехапа долната си устна, погледна обвитата с гъста мъгла нощ, после рязко кимна. — Добре де. Да беше ми пуснал китката. Трябва да събудя хората. Да не мислиш, че ще тегля сам сала?
— Ще те чакам на брега — отвърна му невъзмутимо Лан. — Но няма да те чакам дълго. — И пусна ръката му.