— Ей! Къде е златото?
— Ще ви се плати — отекна гласът на Моарейн някъде сред мъглата. Ботушите на Ранд стъпиха от рампата върху дървения кей. — Ще получите и по един сребърник за всеки от хората — добави Айез Седай. — Заради бързото превозване.
Салджията се поколеба, изпънал врат напред, сякаш надушваше някаква опасност, но при споменаването на сребърниците хората му се надигнаха. Някои се спряха за миг да вземат факли, но в крайна сметка всички се затичаха с трополене по рампата, преди Вишекула да е успял да отвори уста. Навъсен, салджията последва екипажа си.
Копитата на Облак кухо потропваха в мъглата, докато Ранд предпазливо го водеше по кея. Тук сивкавият сумрак беше също толкова плътен, като над реката. Малко по-нататък на кея Стражникът раздаваше монети, обкръжен от Вишекула и хората му. Всички останали, с изключение на Моарейн, изчакваха, скупчени на едно място и изпълнени с тревожни опасения. Айез Седай стоеше до реката и се взираше по посока на течението, макар Ранд да не можеше да си обясни какво толкова може да види. Той потръпна и зиморничаво се загърна в подгизналото си наметало. Е, сега той наистина беше извън Две реки, при това, както му се струваше, много подалече от ширината на една река.
— Ето — каза Лан и пусна последната монета в шепата на Вишекула. — Както се разбрахме. — Той не прибра кесията си и мъжът я изгледа алчно.
Кеят силно изскърца и се разтресе. Салджията рязко вдигна глава и се обърна към загърнатата в мъгла баржа. Факлите, които бяха останали на борда, просветваха като бледи точици в нощта. Кеят простена и с тътен на скършено дърво двата пилона се килнаха и се завъртяха. Егвийн извика смаяно, а Том изруга.
— Отвърза се! — изкрещя Вишекула и заблъска хората си към кея. — Дръжте сала, тъпаци такива! Хванете го! Дръжте го!
Салджиите пристъпиха към реката, после спряха безпомощни. Бледите светлини на сала се завъртяха все по-бързо и по-бързо. Мъглата се изви над тях и се завихри в спирала. Кеят потрепера. Трещенето на счупено дърво раздра въздуха и салът започна да се разпада.
— Въртоп — промълви с трепет един от салджиите.
— Няма въртопи в Тарен — отекна отчаяно гласът на Вишекула. — Тук никога не е имало въртоп…
— Лоша работа — отекна глухо гласът на Моарейн откъм брега. Гъстата мъгла я беше превърнала в сянка.
— Наистина лоша — съгласи се равнодушно Стражникът. — Изглежда, за известно време няма да можете да превозвате никого. Най-лошото е, че ви се случи по време на служба. — Той отново бръкна в кесията си. — Мисля, че това ще възмезди щетите.
За миг Вишекула зяпна в златото, проблясващо под светлината на факлата му, после раменете му се свиха и той плахо се озърна към останалите пътници. Почти неразличима в мъглата, групата от Емондово поле го гледаше мълчаливо. С уплашен, нечленоразделен вик салджията грабна шепата монети от Лан, завъртя се и се затича в мъглата. Хората му се затекоха по петите му и факлите им се стопиха в мрака нагоре по течението на реката.
— Мисля, че нямаме повече работа тук — промълви Айез Седай, сякаш не беше се случило нищо необичайно. Повела бялата си кобила, тя се отдалечи от кея по полегатия бряг.
Ранд остана прикован на място, вгледан в скритата под мъгливата пелена река. „Може и да е станало случайно. Онзи каза, че няма въртопи, но…“ Той изведнъж осъзна, че другите вече са тръгнали, и бързо ги последва по ниския крайбрежен склон.
Само сред три разкрача мъглата се стопи и изчезна. Той отново спря и се обърна. Долу, над реката се простираше дебела сивкава пелена, а от другата страна блестеше ясното нощно небе, все още тъмно въпреки резките контури на лунния диск, които подсказваха, че скоро ще настъпи утрото.
Стражникът и Айез Седай стояха на място и си говореха до конете си, отвъд границата на мъглата. Останалите се бяха скупчили встрани. Дори на лунната светлина нервността им беше осезаема. Всички очи бяха вперени в Лан и Моарейн и всички, с изключение на Егвийн, се бяха отдръпнали, сякаш разкъсвани между страха да не загубят водачите си и нежеланието да се приближат прекалено до тях. Ранд преодоля няколкото последни разтега и застана до Егвийн, стиснал поводите на Облак. Тя му се усмихна. Не мислеше, че блясъкът в очите й е само от лунната светлина.
— Върви по реката, сякаш е очертана с писало — говореше Моарейн доволна. — Няма да намериш и десет жени в Тар Валон, които да могат да го постигнат без помощ. Да не говорим когато яздиш препускащ кон.