Ранд се беше сврял в една ниша в неравната стена, надявайки се, че ще го пропуснат. Веднага щом отпусна гръб върху чворестите дървета, очите му понечиха да се склопят, но се насили да гледа. Затисна устата си с юмрук, за да заглуши прозявката си. Малко сън, час-два, и щеше да си е съвсем наред. Моарейн обаче не го пропусна.
Той примигна от хладината на дланите й върху лицето си и промърмори:
— Аз не…
Очите му се разшириха от удивление. Умората се оттече от него като вода от летен порой. Болката и възпаленията по тялото му се отвяха като смътен спомен и съвсем изчезнаха. Той се взря в нея с широко отворена уста. Жената само му се усмихна и отдръпна ръцете си.
— Край — промълви тя и се изправи с уморена въздишка. Младежът си припомни, че тя не може да направи същото на самата себе си. Всъщност тя само отпи няколко глътки от чая, отказа хляба и сиренето, които Лан настоятелно й подаде, и се сгуши на мястото си край огнището. Уви се в пелерината си и след миг вече спеше.
Останалите, с изключение на Лан, скоро също потънаха в сън, всеки където си беше намерил място да се изтегне, но Ранд не разбираше защо. Той лично се чувстваше така, сякаш беше прекарал цяла нощ в здрав сън. Но скоро, след като отново се облегна на гнилите дънери, той също потъна в дълбока дрямка. Когато Лан го дръпна да се събуди само час по-късно, се чувстваше така, сякаш беше спал непробудно най-малко три денонощия.
Стражникът беше събудил всички с изключение на Моарейн и шъткаше при всеки неволен звук, за да не я обезпокоят. Въпреки това им позволи съвсем кратък престой в уютната пещера сред дърветата. Преди слънцето да се издигне на хоризонта, всички следи, че някой е спирал тук, бяха заличени и те вече яздеха към Бейрлон — бавно, за да пестят силите на конете. Очите на Айез Седай плуваха в тъмни кръгове, но тя седеше изправена и бодра на седлото.
Над реката зад тях продължаваше да тегце гъста мъгла, скриваща Две реки. Ранд яздеше и се взираше през рамо назад, надявайки се да мерне за последно поне Таренов сал, докато мъгливият бряг не се изгуби от очите му.
— Никога не съм си и помислял, че ще стигна толкова далече от къщи — каза той, когато дърветата около тях най-после скриха и мъглата, и реката под нея. — Помните ли колко далечен ни се струваше Стражеви хълм?
„Само преди два дена. Сякаш е минала цяла вечност.“
— Само след някой и друг месец ще се върнем — обади се Перин неуверено. — Помислете си само какво ще имаме да им разправяме.
— Дори тролоците не могат да ни преследват непрекъснато — намеси се Мат. — Да ме изгори дано, но не могат. — Той отрони тежка въздишка и присви рамене, като че ли не вярваше многомного на собствените си думи.
— Мъже! — изсумтя Егвийн край тях. — Тъкмо получихте приключението, за което дрънкахте непрекъснато, и вече заговорихте за вкъщи.
Държеше главата си изправена, но въпреки това Ранд долови трепет в гласа й сега, когато Две реки престанаха да се виждат зад тях.
Нито Моарейн, нито Лан се опитаха да им вдъхнат увереност, камо ли да ги успокоят, че ще се върнат в родния край. Той се опита да не мисли какво може да означава това. Макар да бе отпочинал, главата му беше пълна с достатъчно съмнения, за да си търси нови. Подрусвайки се на седлото, той се отдаде на приятни спомени — как подкарва стадото с Трам сред пасище с буйна трева, а над тях пеят чучулиги. Или как отиват до Емондово поле на Бел Тин, както си беше, с танците по Моравата, без никакви други грижи, освен да не сбърка стъпките на танца.
Пътуването им до Бейрлон отне почти цяла седмица. Лан сумтеше, че се придвижват мудно, но тъкмо той беше наложил скоростта и държеше останалите да я спазват. Но себе си и жребеца си Мандарб — беше им разяснил, че на Древния език името означава „Острие“ — той не щадеше толкова. Стражникът покриваше два пъти повече разстояние от тях, като галопираше напред, развял променящия цветовете си плащ на вятъра, за да разузнае какво има по пътя им, или се връщаше назад, за да огледа тила и да прикрие следите. Но всеки друг, който си позволеше да поязди малко по-бързо, отколкото обикновен раван, срязваше с остри думи да пази животното си или с хапливи забележки от рода на „А какво ще правиш, ако тролоците наистина се появят?“ Дори и Моарейн не бе пощадена от хапливия му език, когато позволяваше на бялата си кобила да го догони. Тя пък се казваше Алдийб: на Древния език „Западен вятър“ — вятърът, който носи пролетните дъждове.