Пътуването им продължаваше вече шести ден. Студеното слънце бавно се плъзгаше над короните на дърветата, шепа тънки облаци се носека високо на север. В един момент вятърът задуха посилно и Ранд придърпа наметалото на раменете си. Зачуди се дали изобщо някога ще стигнат до Бейрлон. Разстоянието, което бяха изминали, беше повече от достатъчно, за да стигнат по права линия от Таренов сал чак до Бялата река, но всеки път, когато питаха, Лан им отвръщаше, че им остава малко път, толкова малко, че дори не си струвало да се обсъжда. Всичко това го притесняваше.
Една привечер се изкачиха на нисък хълм и долу, на не повече от миля, сред голите дървеса и удължените сенки видяха Бейрлон. Ранд ахна.
Дървена стена, висока почти двадесет стъпки, обграждаше града. Зад нея под лъчите на залязващото слънце проблясваха каменни плочи и керемиди, от многобройни комини се издигаха струйки дим. Стотици комини. Не се виждаше нито един сламен покрив. Източно от града се източваше широк път, и друг на запад, и по всеки от тях се тътреха десетки фургони и тежки волски коли. В околностите на града бяха пръснати ферми, по-нагъсто откъм север, докато откъм тях, южно, едва няколко стопански постройки стигаха до края на гората, толкова малко, че според Ранд те можеха и да се пренебрегнат. „По-голям е от Емондово поле, Стражеви хълм и Девенов просек взети заедно! А може би и Таренов сал.“
— Е, това му се вика град — въздъхна Мат.
Перин само поклати глава.
— Как могат толкова много хора да живеят на едно място?
Егвийн гледаше безмълвно.
Том Мерилин изгледа Мат с пренебрежение, завъртя очи, поглади белите си мустаци и изсумтя:
— Ха, град!
— А ти, Ранд? — попита Моарейн. — Ти какво си мислиш при първия си поглед към Бейрлон?
— Мисля само, не е много далече от дома — отвърна той бавно и Мат късо се изсмя.
— Чака ви още пътуване — каза Моарейн. — Много повече от това. Но нямате друг избор, освен да бягате и да се криете, да бягате и да се криете, до края на живота си. А животът ще ви се стори кратък. Трябва да запомните това, когато пътуването стане наистина трудно. Нямате друг избор.
Ранд се спогледа с Мат и Перин. Ако се съдеше по израженията им, и тримата май си мислеха за едно и също. Защо им го казваше, като че ли изобщо имаха някакъв избор след онова, което им беше казала преди? „Самата Айез Седай предопределя избора ни.“
Моарейн продължи, сякаш не й беше ясно какво си мислеха.
— Тук опасностите започват отново. Внимавайте много какво говорите зад тези стени. Преди всичко, гледайте изобщо да не споменавате за тролоци, за Получовеци или други подобни. Не бива и да си помисляте за Тъмния. Някои хора в Бейрлон изпитват към Айез Седай дори по-голяма омраза, отколкото хората в Емондово поле. Възможно е да има и Мраколюбци. — Егвийн изпъшка, а Перин измърмори нещо под носа си. Лицето на Мат беше пребледняло, но Моарейн продължи да ги поучава със спокоен глас. — Трябва да привличаме колкото може по-малко чуждото внимание. — Лан междувременно си сменяше плаща с променящи се от сивкаво в зеленикаво цветове с един обикновен кафяв. — Тук ние двамата ще се подвизаваме под други имена — продължи Моарейн. — Тук аз съм известна като Алис, а Лан е Андра. Запомнихте ли? Добре. А сега да побързаме, преди да ни е хванала нощта. Портите на Бейрлон са затворени от залез до изгрев слънце.
Лан ги поведе надолу по хълма през горите и към дървената стена. Пътят обикаляше покрай няколко ферми — нито една не беше прекалено близо и никой от хората, които шетаха из дворовете си, не забеляза непознатите пътници — и завърши пред масивни дървени порти, обковани с широки ивици черно желязо. Бяха плътно затвоени, въпреки че слънцето все още не беше залязло.
Лан спря коня си близо до портата и задърпа висящото между двете крила на портата въже. От другата страна на стената издрънча камбанка. Внезапно от върха на стената се показа брадясал старец с парцалива капа и ги изгледа подозрително, прикривайки се между подрязаните дървени пилони, почти на три разтега над главите им.
— Ей, вие, какво искате? Много е късно вече да се отваря тази порта. Късно е, казвам. Минете откъм портата за Бели мост, ако искате да… — Моарейн дръпна кобилата си назад, за да я видят по-добре. Изведнъж лицето му се набръчка от беззъба усмивка и той сякаш се поколеба, раздвоен между желанието да говори и задълженията си. — Не знаех, че сте вие, госпожо. Почакайте. Ей сега слизам. Само почакайте. Идвам. Идвам.