— Не говори глупости — сряза го Лан и лицето на Авин се сгърчи от обида.
— Ама нали ви казвам, че само съм го чувал това? Само съм го чувал, господин Андра. Казват, че придвижвал войските си на изток и юг, към Тийр. — Тонът му стана многозначително гробовен. — Казват, че нарекъл следовниците си Народът на Дракона.
— Имената не означават нищо — каза тихо Моарейн. Дори да беше обезпокоена от нещо, досега не беше го издала. — Ако пожелаеш, можеш и мулето си да кръстиш „Народа на Дракона“.
— Едва ли, госпожо — изкикоти се Авин. — Всеки случай, не и докато Белите плащове са тук. А и на никой няма да му хареса такова име. Разбирам какво искате да кажете, госпожо, но… о, не, госпожо. Не и моето муле.
— Мъдро решение, несъмнено — каза Моарейн. — Но ние трябва да тръгваме.
— А вие не се безпокойте, госпожо — каза Авин и се поклони ниско. — Никого не съм виждал. — Той забърза към портата и започна да я дърпа, за да я залости. — Ни съм виждал някого, ни съм чувал. — Вратата се затръшна и той задърпа с въже тежкия напречен лост. — Всъщност, госпожо, тази порта не е отваряна от дни.
— Светлината да те освети, Авин — благослови го Моарейн.
След което ги поведе към града. Ранд за последен път се озърна през рамо. Авин все още стоеше пред портата и на момъка му се стори, че лъска монетата с края на наметалото си и се киска.
Пътят им минавеше през мръсни улици, широки едва колкото да се разминат два фургона, без минувачи, оградени от складови постройки и тук-там от високи дървени огради. Известно време Ранд яздеше редом до веселчуна.
— Том, каква беше тази история за Тийр и Народа на Дракона? Тийр не беше ли някакъв голям град край Морето на бурите?
— „Каретонският цикъл“ — отвърна лаконично Том.
Ранд примигна. „Пророчествата за Дракона“.
— Никой не разказва тези… тези истории в Две реки. Поне не и в Емондово поле. Ако някой дръзне, Премъдрата ще му съдере кожата от бой.
— Сигурно — отвърна Том сухо, хвърли поглед напред към Моарейн, която яздеше до Лан, и след като се увери, че е достатъчно далеч, продължи тихо: — Тийр е най-голямото пристанище на Морето на бурите, а Тийрският камък е защитната му крепост. Разправят, че Камъкът бил първата крепост, построена след Разрушението на света, и никога не е падала, макар не една войска да се е опитвала да я превземе. Според едно от Пророчествата Тийрският камък няма да падне, докато Народът на Дракона не стигне до него. А според друго Камъкът няма да падне, докато Недосегаемият меч не се озове в ръката на Дракона. — Том направи гримаса. — Падането на Камъка ще бъде едно от главните доказателства, че Дракона се е преродил. Дано Камъкът да удържи, докато се превърна в прах.
— Недосегаемият меч ли?
— Така се говори. Не знам дали наистина е меч. Но каквото и да е, то се крие в Сърцето на камъка, централната цитадела на крепостта. Никой освен Великите властелини на Тийр не може да влиза там, а те никога не казват какво има вътре. Във всеки случай не и на веселчуни.
Ранд се намръщи.
— Значи Камъкът не може да падне, докато Дракона не овладее меча, но как може да го овладее преди Камъкът да е паднал? Да не би да се очаква някой от Властелините на Тийр да се окаже Дракона?
— Едва ли — отвърна сухо веселчунът. — В Тийр мразят да си имат каквато и да е работа със Силата, дори повече отколкото в Амадор, а Амадор е твърдината на Чедата на Светлината.
— Тогава как ще се изпълни Пророчеството? — попита объркан Ранд. — Бих предпочел, разбира се, този Дракон изобщо да не се преражда, но в едно пророчество, което е неизпълнимо, няма много смисъл. Струва ми се, че е просто сказание, предназначено да убеди хората, че Дракона никога няма да се прероди. Не е ли така?
— Задаваш ми прекалено много въпроси, момче — каза Том. — Едно лесно изпълнимо пророчество няма да е толкова ценно, не мислиш ли? — Изведнъж гласът му прозвуча по-ведро, — Е, май пристигнахме. Каквото и да означава това.