Ханът „Виноструй“ се намираше откъм източния край на Моравата, до самия Коларски мост. Първият етаж на странноприемницата беше изграден от речен камък, макар че според някои темелите й бяха от камъни, донесени от планините. Варосаният втори етаж, в дъното на който живееше Бранделвин ал-Вийр, ханджия и кмет на селото през последните двадесет години, с жена си и двете си дъщери — се издаваше от всички страни над първия. Червените керемиди — единствени в цялото село — проблясваха под рехавата слънчева светлина, от три от дузината високи комини на хана се виеше дим.
Откъм южния край на хана, настрана от потока, стърчаха руините на много по-голяма каменна основа, която някога била част от хана — поне така говореха. Сред тях сега виеше клони огромен дъб, чиято обиколка беше близо тридесет крачки, а щръкналите му на всички страни клони бяха дебели колкото човешки кръст. През лятото под тези клони, по това време разлистени и сенчести, Бран ал Вийр поставяше маси и пейки, за да могат гостите да се порадват на чашка и на хладен ветрец, на сладка приказка или да подредят дъската за игра на камъчета.
— Ето че пристигнахме, момче. — Трам се пресегна да хване поводите на Бела, но тя се спря пред портата на хана преди да е успял. — Знае пътя по-добре и от мен — ухили се той.
Щом заглъхна и последното скърцане на осите, от хана излезе Бран ал-Вийр. Както обикновено, създаваше впечатление, че стъпва прекалено леко за човек с неговата обиколка. На кръглото му лице, увенчано с рехав кичур посребряла коса, разцъфна широка усмивка. Ханджията беше по риза със запретнати ръкави и с вързана на кръста безукорно чиста бяла престилка. На гърдите му висеше сребърен медальон с изображение на везни.
Медальонът, както и истинските везни, които използваше да претегля монетите на търговците, слизащи от Бейрлон да изкупуват вълна или табак, беше символ на кметската му служба. Бран го носеше само когато си имаше работа с търговци, както и по време на празници, пиршества и сватби. Сега си го беше окачил един ден по рано, но идеше Зимната нощ, нощта преди Бел Тин, в която всички из селото щяха да си ходят на гости от къща на къща, да си разменят малки дарове, да поседнат да похапнат и да пийнат. „След тази зима — помисли си Ранд — сигурно смята Зимната нощ за достатъчен повод да не чака до утре.“
— Трам — извика забързалият се към тях кмет. — Светлината да ме освети дано, толкова се радвам, че най-сетне те виждам. И теб, Ранд. Как си, момчето ми?
— Чудесно, майстор ал-Вийр — отвърна Ранд. — А вие? — Но Бран вече беше насочил цялото си внимание към Трам.
— Вече си виках, че май няма да можеш да си докараш ракията тази година. Досега не се е случвало да чакаш толкова дълго.
— Не ми се щеше да оставям фермата тези дни, Бран — отвърна баща му. — При толкоз гладни вълци наоколо. Пък и времето е едно…
Бран се окашля.
— Няма ли някой в това село да заговори за нещо друго освен за това време! Всички се оплакват от него все едно очакват от мен едва ли не да го оправя. Ей на, преди малко обяснявах на госпожа ал Донел, че не мога да направя нищо за щъркелите. Макар че тя очакваше от мен едва ли не… — Той поклати глава.
— Лоша поличба — обяви нечий злобен глас. — На Бел Тин да няма ни един щъркел по покривите.
Кен Буйе, чворест и черен като стар корен, пристъпи до Трам и Бран и се подпря на тоягата си, висока почти колкото него и също толкова възлеста. Изгледа и двамата с черните си като мъниста очи.
— И ще стане по-лошо, помнете ми думата.
— Ти да не си станал гадател, та тълкуваш поличбите? — отвърна му Трам сухо. — Или пък слушаш вятъра, като някоя Премъдра? Омръзнало ми е от това мърморене. Един като тебе ми наду главата преди малко.
— Подигравайте се вие — изсумтя Кен. — Но ако скоро не се затопли достатъчно да израсте посевът, не една маза ще остане празна до другата реколта. До идната зима няма да остане нищо живо из Две реки освен вълци и гарвани, Ако изобщо има друга зима. Може да си остане и тази.
— Това пък какво ще рече? — сряза го Бран.
Кен ги изгледа кисело.
— Нямам какво толкова добро да кажа за Нинив ал-Мийра. Знаете го. Първо на първо, тя е прекалено млада за… Както и да е. Женският кръг май се опъва на Селския съвет и не дава дори да говорим за техните работи, въпреки че се месят в нашите, когато им скимне, ще рече почти винаги, или поне…