— Е — посрещна ги Моарейн, когато се приближиха. — Сигурна съм, че банята ви е изострила апетита. Господин Фич ни е поканил в отделна трапезария.
Частната трапезария беше с лакирана дъбова маса с дванадесет стола и дебела постелка на пода. Щом влязоха, Егвийн, чиято прясно измита и сресана свободно коса блестеше, се извърна от пращящото огнище. Ранд беше имал достатъчно време да поразмисли през дългото мълчание в банята. Непрекъснатите напомняния на Лан да не се доверяват на никого и особено страхът на Ара да им се довери само го бяха накарали да си спомни колко са самотни. Изглежда, не можеха повече да се доверят на никого, освен на самите себе си, а той все още не беше сигурен доколко може да се довери на Моарейн или на Лан. Само на себе си. А Егвийн си беше Егвийн. Моарейн беше казала, че така или иначе щяло да й се случи, това докосване до Верния извор. Тя нямаше контрол над това, което означаваше, че не е по нейна вина. И все пак си беше Егвийн.
Той отвори уста да й се извини за избухването, но Егвийн стисна устни и извърна глава, преди да е успял да каже нещо. Той се загледа тъпо в гърба й и преглътна думите, които се канеше да каже. Е, какво пък. Щом тя искаше да е така, той не можеше да направи нищо.
В този момент в стаята влезе господин Фич, следван от четири жени в бели престилки, дълги колкото неговата, понесли поднос с три печени пилета, сребърни и глинени прибори и съдове и покрити с капак купи. Жените веднага се заловиха да подреждат масата, докато ханджията се покланяше на Моарейн.
— Моите извинения, госпожо Алис, че ви оставих да чакате, но при толкова много посетители е цяло чудо, ако човек изобщо го обслужат. Боя се, че храната не е каквато трябва да бъде. Само пилета, малко ряпа и грах, и малко сирене за накрая. Не, изобщо не е както трябва да бъде. Искрено моля за извинение.
— Това е същински пир — усмихна се Моарейн. — За тези тревожни времена е истински пир, господин Фич.
— Моите благодарности, госпожо Алис. Моите благодарности — поклони се той, после изтри въображаемо петно на излъсканата маса с края на престилката си. — Разбира се, не е това, което щях да поднеса на масата ви миналата година. Ни най-малко. Зимата. Да. Зимата. Килерите ми се опразниха, а на пазара няма почти нищо. И кой може да вини бедните селски хорица? Кой? Никой не може да каже кога ще ожънат следващата си реколта. Никой. Вълците изяждат овчето и говеждото, което трябва да е на хорските маси, а…
Изведнъж той се усети, че това едва ли е най-подходящата тема за разговор, която би предразположила гостите да вечерят спокойно.
— Ама и аз какво съм се разбъбрил! Мари, Цинда, хайде да оставим гостите да похапнат на спокойствие, — Той подкара с жест жените навън и след като те се изнизаха през вратата, отново се обърна към Моарейн и ниско се поклони. — Надявам се храната да ви е приятна, госпожо Алис. Ако ви потрябва още нещо, просто ми кажете и аз ще ви го осигуря. Само кажете. За мен е истипско удоволствие да обслужа вас и господин Андра. Истинско удоволствие. — Той отново ги удостои с нисък поклон и най-после излезе, затваряйки внимателно вратата.
През цялото това време Лан се беше облегнал на стената, сякаш беше задрямал. Сега той скочи и пристъпи до вратата с две дълги крачки. Опря ухо до дъските и се вслуша напрегнато, след което рязко отвори вратата, надникна в коридора, затвори и каза:
— Махнали са се. Можем да разговаряме спокойно.
— Знам, че казахте да не се доверяваме на никого — каза Егвийн. — Но ако подозирате ханджията, защо отседнахме тук?
— Не го подозирам повече от всеки друг — отвърна Лан. — Но докато стигнем в Тар Валон, подозирам всеки. Там ще подозирам само половината.
Ранд понечи да се усмихне, сметнал, че Стражникът се шегува. Но видя, че на лицето на Лан няма и следа от хумор. Той наистина щеше да подозира някои хора в Тар Валон. Дали някъде по света изобщо съществуваше сигурно място?
— Той малко преувеличава — промълви успокоително Моарейн. — Господин Фич е добър човек, честен и искрен. Но обича много да приказва, и дори да е изпълнен с най-добри намерения, може да изтърве нещо пред когото не трябва. А и аз никога досега не съм отсядала в хан, в който поне половината от прислужниците да не обичат да подслушват зад вратите и да се занимават повече с клюки, отколкото с оправяне на креватите. Хайде да седнем, преди храната да е изстинала.
За известно време всички бяха твърде заети с пълненето на блюдата си, за да говорят. Може и да не беше чак пир, но след цяла седмица, изкарана само на хляб и сушено месо, поне приличаше на пир.