След малко Моарейн попита:
— Какво разбра в общата зала?
Ножовете и вилиците престанаха да тракат и всички впериха погледи в Стражника.
— Добрите вести не са много — отвърна Лан. — Авин се оказа прав, поне според това, което се приказва. В Геалдан е имало битка и Логаин я е спечелил. Разказват се дузина различни версии, но всички се свеждат до това.
Логаин? Това сигурно беше Лъжедракона. За пръв път Ранд чу името на този мъж. Лан го произнесе така, сякаш го познаваше отдавна.
— Какво е станало с Айез Седай? — попита Моарейн.
— Не знам. Според някои са избити всички, други казват, че нито една. — Той изсумтя. — А трети дори приказват, че са преминали на страната на Логаин. На нищо не може да се разчита, а аз не държах много да покажа, че проявявам особен интерес.
— Да — отрони Моарейн. — Новините не са много добри. А нещо за нашето положение?
— Тук са малко по-добри. Не се е случило нищо особено, няма странници, които могат да са мърдраали, определено няма тролоци. А Белите плащове само гледат да създават неприятности на управителя Ейдан, защото не иска да им сътрудничи. Няма и да ни забележат, освен ако сами не им се набием в очите.
— Добре — каза Моарейн. — Това съвпада с думите на прислужницата в банята. И от клюките понякога има полза. Значи — тя се обърна към цялата компания — предстои ни много дълго пътуване, а и пътят ни дотук не беше никак лесен, така че предлагам да останем тук през нощта и утре вечер и да тръгнем вдругиден заранта. — Младежите се ухилиха — за пръв път щяха да останат в град. Моарейн им се усмихна, но все пак попита: — Какво смята господин Андра по този въпрос?
Лан огледа ухилените им физиономии равнодушно.
— Много добре, стига всички да помнят какво ги предупредих.
Том изсумтя и поглади мустаците си.
— Тези селянчета, изгубени сред… цял град. — Отново изсумтя и поклати глава.
При големия наплив в хана за тях можаха да се намерят само три свободни стаи, една за Моарейн и Егвийн, а другите две трябваше да приютят мъжете. Ранд трябваше да дели стая с Лан и Том, на четвъртия етаж в дъното, близо до издадените стрехи, с единичен малък прозорец, гледащ към двора на конюшнята. Нощта вече беше паднала и светлината от странноприемницата образуваше светли петна навън. По начало стаичката беше малка, а допълнително внесеното легло за Том я правеше още по-малка, въпреки че и трите легла бяха тесни. И твърди, установи Ранд, когато се хвърли на своето. Определено не беше най-добрата стая.
Том остана само колкото да извади флейтата и лютнята от багажа си, и веднага излезе, репетирайки в движение величествени пози. Лан тръгна с него.
„Странно“ — помисли си Ранд, след като се разположи върху неудобното легло. Преди седмица щеше да изхвърчи като стрела към общата зала само заради възможността да погледа играта на веселчун или дори при слуха за неговата поява. Но през цялата тази седмица всяка нощ беше слушал приказките на Том, а пък и Том щеше да им бъде подръка и утре вечер, и вдругиден, а топлата баня го беше отпуснала… Вече в просъница той се замисли дали Лан наистина познава Лъжедракона. Логаин. От долния етаж доехтя приглушен шум. В общата зала посрещаха с възгласи появата на Том.
Каменният коридор беше сумрачен и сенчест, и празен, с изключение на Ранд. Не можеше да определи откъде точно прозираше светлината, по-скоро бледото й подобие. По сивите стени нямаше свещи, светилници или нещо друго, което да обяснява тази светлина. Въздухът беше неподвижен и влажен, а някъде далече пред него се чуваше кухо и равномерно капене. Където и да беше това, със сигурност не беше в хана. Намръщен, той отри чело. Хан? Главата го болеше и му беше трудно да следва мислите си. Нали имаше… хан? Но каквото и да бе, беше изчезнало.
Той облиза устни. Беше ужасно жаден, жаден като изсъхнала пръст. Тъкмо капещият звук го подтикна да вземе решение. Без да мисли за нищо друго, освен за жаждата, той закрачи напред, към равномерния звук на капките.
В каменните стени на коридора имаше врати от грубо дърво, на равни интервали, една срещу друга от двете страни. Той се опита да отвори една. Отвори се лесно и той пристъпи в мрачна стая с голи каменни стени.
Една от стените се отваряше през редица арки към сива каменна тераса, а зад нея се виждаше небе, каквото очите му не бяха съзирали през целия му живот. Набраздени с черни, сиви, червени и оранжеви жилки облаци препускаха, сякаш подгонени от бурен вятър, въртяха се и се сливаха с безкрайността. Никъде не можеше да има такова небе! То просто не можеше да съществува.