Ранд се извърна с лице към мъжа — с лице към Баал-замон. Преглътна с мъка. Кошмар. Пресегна се назад, за да дръпне за пореден път дръжката.
— Слава ли очакваш? — каза Баал-замон. — Власт? Да не би да ти казаха, че Окото на Света ще ти служи? Каква слава или власт за една кукла? Нишките, които те движат, са изпредени преди векове. Баща ти беше избран от Бялата кула, като жребец, овързан с въжета и подведен да си свърши работата. Майка ти не беше нищо повече от плодна кобила за техните планове. А тези планове водят към твоята смърт.
Ръцете на Ранд се свиха в юмруци.
— Баща ми е добър мъж, а майка ми беше добра жена. Не смей да ги споменаваш!
Пламъците сякаш се разсмяха.
— Значи все пак има някакъв дух в теб. Може би наистина си онзи. Това няма много да ти помогне. Амирлинският трон ще те използва, докато не се изчерпиш, също както бяха използвани Давиан и Юриан Каменолък, и Гуаир Амалазан, и Раолин Прокобник. Също както сега използват Логаин. Ще те използват, докато нищо не остане от теб.
— Не знам… — Ранд завъртя глава. Единственият миг на ясна мисъл, породен от гнева, си беше отишъл. Мислите му се завихриха. Мъчеше се да намери думите и гласът му ставаше все по-ясен. — Ти… си окован… в Шайол Гул. Ти и всички Отстъпници… сте оковани от Създателя до края на времето.
— Края на времето ли? — попита с насмешка Баал-замон. — Живееш като плужек под камък и си мислиш, че гнездото ти е цялата вселена. Смъртта на времето ще ми донесе такава власт, каквато не би могъл и да си представиш, червей.
— Ти си окован…
— Глупак, аз никога не съм бил оковаван! — Пламъците запращяха срещу него, толкова горещи, че Ранд отстъпи и вдигна ръце да защити очите си. Потта по дланите му засъхна от зноя. — Аз стоях до рамото на Луз Терин Родоубиеца, когато той извърши деянието, донесло името му. Аз бях този, който му каза да убие жена си и децата си, и всички, които носят неговата кръв, и всяко живо същество, което го е обичало или което той е обичал. Аз след това го дарих с миг на разум, за да осъзнае какво е извършил. Чувал ли си някога човек да изкрещи цялата си душа, червей? Тогава той можеше да ме удари. Не можеше да спечели, но можеше да се опита. Но вместо да го стори, той призова драгоценната си Единствена сила върху себе си, земята се разцепи на две и издигна Драконова планина, която се превърна в негова гробница.
— Хиляда години по-късно аз изпратих тролоците да опустошат юга и триста години те сееха гибел по света. Онези слепи глупци в Тар Валон заявиха, че аз съм победен окончателно, но Вторият обет, Обетът на Десетте държави, беше разтурен и никога повече не можа да се възстанови, и остана ли тогава някой, който да ми се противопостави? Аз прошепнах в ухото на Артур Ястребовото крило какво да направи и земята на Айез Седай бе опустошена нашир и длъж. И отново прошепнах, и Върховният крал отпрати войските си отвъд Аритски океан, отвъд Световното море, и подпечата две присъди. Присъдата над собствената си мечта за една земя и един народ, и една предстояща присъда. Бях там, до смъртния му одър, когато съветниците му казаха, че само Айез Седай могат да спасят живота му. Аз заговорих и той заповяда съветниците му да бъдат изгорени на кладата. Аз заговорих и предсмъртният вик на Върховния крал беше, че Тар Валон трябва да се срине до основи.
— След като такива мъже не можаха да се опълчат срещу мен, на какво можеш да разчиташ ти, крастава жабо, пълзяща край горска локва? Ти или ще ми служиш, или ще танцуваш под конците на Айез Седай, докато умреш. И тогава наистина ще станеш мой. Мъртвите ми принадлежат!
— Не — измърмори Ранд. — Това е сън. Сън е!
— Нима смяташ, че в сънищата си по-защитен от мен? Виж! — Баал-замон посочи със заповеднически жест и главата на Ранд се извърна да го последва, въпреки че не искаше; не искаше да се извърне.
Бокалът върху масата беше изчезнал. На негово място пълзеше голям плъх, примигващ на светлината и душещ предпазливо из въздуха. Баал-замон изви пръст към него и плъхът се надигна с цвърчене, а предните му лапички замахаха във въздуха, докато се мъчеше тромаво да се задържи на задните си лапи. Пръстът се изви още повече и плъхът се претъркули, задраска яростно, без да може да се хване за нищо, цвърчейки пронизително, гърбът му се извиваше, извиваше, извиваше. Чу се изпукване, плъхът потръпна и падна, прекършен почти на две.