Ранд преглътна.
— Всичко може да се случи в един сън — изломоти той. Без да вдига очи, отново запристъпва заднишком към вратата.
— Тогава иди при Айез Седай. Влез в Бялата кула и им кажи. Кажи на Амирлинския трон за този… сън. — Мъжът се разсмя. Ранд усети зноя на пламъците върху лицето си. — Това е един начин да се спасиш от тях. Тогава те няма да те използват. Не и след като знаят, че аз знам. Но дали ще те оставят жив, за да раапространиш мълвата за онова, с което се занимават? Нима си толкова голям глупак да повярваш, че ще те оставят? Прахът на мнозина като теб е пръснат по склоновете на Драконова планина.
— Това е сън — отвърна задъхано Ранд. — Това е сън и аз ще се събудя.
— Нима? — С крайчеца на окото си той забеляза, че пръстът на мъжа се насочва към него. — Наистина ли ще се събудиш? — Пръстът се сгъна, Ранд изкрещя и се огъна в дъга назад, всеки мускул на тялото му сякаш щеше да се скъса. — Дали изобщо ще се събудиш?
Ранд се гърчеше в мрака, ръцете му се бяха впили в нещо. Одеяло. Бледа лунна светлина се процеждаше през прозорчета. Видя очертанията на другите две легла. Няколко въглена догаряха в пепелта на огнището.
Значи все пак се бе оказало сън, като онзи кошмар в хана „Виноструй“, в деня на Бел Тин. Всичко, което беше чул или сторил, се беше омесило със стари приказки и безсмислици. Той придърпа одеялото около раменете си, но не студът го бе накарал да се разтрепери. Главата също го болеше. Може би Моарейн щеше да направи нещо, за да спре тези сънища. „Нали каза, че може да ми помогне срещу кошмари.“
Изсумтя. Дали тези сънища бяха достатъчно опасни, за да помоли Айез Седай за помощ? От друга страна, дали всичко, което правеше сега, нямаше да го завлече още по-надолу? Беше напуснал Две реки, беше тръгнал в странство с една Айез Седай. Не бе имал никакъв избор, разбира се. Но нима сега имаше друг избор, освен да й се довери? На една Айез Седай? Това беше точно толкова лошо, колкото сънищата. Сгуши се под одеялото, мъчейки се да намери спокойствие в празнотата, както го беше учил Трам, но сънят не идваше…
Глава 15
Непознати и приятели
Събуди го слънчевата светлина. Той издърпа възглавницата над очите си, но и тя не скри светлината, а и всъщност не му се искаше да заспива отново. След първия сън бяха последвали други кошмари. Не си спомняше нищо освен първия, но не искаше да сънува повече.
С въздишка хвърли възглавницата встрани, седна в леглото и се протегна. Всички болки, които мислеше, че са отшумели след банята, се бяха върнали в мускулите му. А и главата все още го болеше. Това не го изненада. Такъв сън можеше да причини главоболие у всеки. Споменът за другите беше отшумял, но не и този.
Другите две легла бяха празни. Слънцето се беше издигнало високо над хоризонта. По това време във фермата отдавна щеше да си е приготвил нещо за закуска и да се е заловил с работа из двора. Изниза се от леглото, сумтейки сърдито. Цял град за разглеждане, а дори не бяха го събудили. Добре че поне някой се беше погрижил да постави вода в каната на умивалника, при това топла.
Изми се и се облече бързо, като за момент се поколеба дали да не вземе меча на Трам. Лан и Том бяха оставили дисагите и увитите на руло одеяла в стаята, разбира се, но мечът на Стражника не беше тук. Лан ходеше винаги с меча си в Емондово поле, дори без да има и най-малък повод за тревога. Реши, че трябва да последва примера на опитния мъж, така че препаса колана и наметна плаща си през рамо.
Слезе по някакви стълби и се озова в кухнята, където господин Фич се караше с една дебела жена, очевидно готвачката. По-скоро тя се караше с него, като размахваше пръст под носа му. Прислужнички, кухненски помощници, разносвачи и боклукчии щъкаха около тях, заети с работата си, като старателно отбягваха вихрещата се посред кухнята свада.
— Моят Кирри е добър котарак — говореше ядосана готвачката — и не желая и да чувам лоша дума за него, разбра ли? Оплакваш се от него, че си върши прекалено добре работата, това правиш, ако питаш мен.
— Получих оплаквания — опитваше да се вмести в монолога й господин Фич. — Оплаквания, госпожо. Половината ми гости…
— Не искам и да чувам. Просто не искам да чувам такова нещо. Щом държат толкова да се оплакват от котарака ми, да дойдат сами да си готвят. Бедничкият ми котарак, дето просто си върши работата, и аз, двамата ще идем някъде, където ще се отнасят с нас както подобава, ще видиш ти. — Тя развърза престилката си и понечи да си я свали.