— Не! — извика господин Фич. Двамата затанцуваха в кръг, като готвачката се опитваше да си свали престилката, а ханджията се мъчеше да й я надене отново. — Не, Сара! — запъшка той. — Няма нужда да го правиш. Няма нужда, ти казах! Какво ще правя без теб? Кирри е чудесна котка. Великолепна котка. Най-добрият котарак в Бейрлон. Ако още някой ми се оплаче, ще му кажа само да е благодарен, че котката си изпълнява добре задълженията. Да, да е благодарен. Не можеш да ме напуснеш. Сара? Сара!
Готвачката спря и успя да издърпа престилката от ръцете му.
— Е, добре де. Хубаво. — Стиснала престилката в двете си ръце, тя не бързаше да си я завърже. — Но ако очакваш да приготвя нещо за обяд, най-добре ще е да изчезваш оттук и да ме оставиш на мира. Това може да е твой хан, но кухнята е моя. Освен ако не искаш сам да готвиш. — И тя протегна ръце да му връчи престилката си.
Господин Фич отстъпи и разпери широко ръце. Отвори уста да каже нещо, но се спря и за първи път се огледа. Прислужниците продължаваха да сноват наоколо, без да обръщат внимание на готвачката и стопанина, а Ранд беше започнал да претърсва джобовете на сетрето си, макар че освен монетата, дадена му от Моарейн, в тях нямаше нищо. Ако не се брояха джобният му нож, едно брусче, две резервни жили за тетива и едно въженце, което бе решил, че все някога може да му послужи.
— Сигурен съм — каза предпазливо господин Фич на Сара, — че всичко ще бъде приготвено чудесно, както винаги си го правила. — С тези думи той хвърли за последно подозрителен поглед към шетащата наоколо прислуга и напусна помещението с цялото достойнство, което можеше да си придаде в момента.
Сара го изчака да излезе, после енергично завърза престилката и се обърна към Ранд.
— Искаш да хапнеш нещо, а? Е, заповядай. — Жената му се усмихна вяло. — Спокойно, не хапя, макар и да си се стреснал от това, което въобще не биваше да видиш. Циел, я донеси на този момък малко хляб, сирене и мляко. Това е всичко, което имаме в момента. Седни, момко. Всичките ти приятели излязоха, освен един момък, за когото разбрах, че не се чувствал добре. Предполагам, че и ти искаш да се поразходиш навън.
Една от прислужничките донесе поднос с храна и Ранд залапа. Готвачката се залови отново с тестото, без да спира да говори.
— А ти не си слагай на ума това, което видя преди малко. Господин Фич е добър човек, макар че и най-добрите от вас, мъжете, не сте кой знае каква стока. Хората, дето са му се оплакали, са го изкарали от нерви. И за какво се оплакват толкова? Да не би да искат да видят живи плъхове из хана, вместо мъртви? Макар че обикновено Кирри не си оставя свършената работа на открито. И то над дузина плъхове? Кирри не би оставил толкова много изобщо да влязат в хана, такова нещо не е бивало досега. Това място е чисто, няма защо да се безпокоиш. И всичките с пречупени гръбнаци. — Тя поклати глава, учудена от странността на събитието.
Хлябът и сиренето се вкамениха в устата на Ранд.
— С пречупени гръбнаци ли?
Готвачката махна с брашнената си ръка.
— Помисли си за по-хубави неща, аз така правя. Нали знаеш, тук сега има един веселчун. Тъкмо ги забавлява в общата зала. Ама вие май дойдохте с него, нали така? Ти нали беше един от онези, дето пристигнаха с госпожа Алис? Май така беше. Аз самата обаче няма да имам много време да видя този веселчун, толкова работа ме чака. Ханът е толкова пълен напоследък, с този народ, дето слезе от рудниците… — Тя тупна топката тесто върху дъската. — Не са като хората, които обикновено пускаме тук, ама целият град е пълен с тях.
Ранд се хранеше механично, без да усеща вкуса на храната и без да слуша приказките на улисаната готвачка. Мъртви плъхове, всички с пречупени гръбнаци. Завърши припряно закуската си, изломоти едно „благодаря“ и побърза да излезе. Трябваше да поговори с някого. Помисли за момент и отиде в общата зала.
Том бе събрал вниманието на всички. Дори господин Фич беше замрял на място със сребърен поднос в едната ръка и парцал за прах в другата.
— …със сребърни подкови и гордо извити вратове — декламираше Том, заел поза, сякаш не само яздеше кон, но се беше превърнал в един от дългата приказна процесия ездачи. — Сребристите гриви се веят и глави се поклащат. Хиляди плющящи знамена с всички цветове на дъгата под небесната вис. Стотици бронзови тръби процепват въздуха, барабаните екнат с гръмотевичен тътен. Вълна след вълна възгласи огласят небето, заливат покривите и кулите на славния Иллиан, разбиват се и отшумяват нечути в ушите на хилядите конници, чиито очи и сърца греят с блясъка на святата им цел. Великите търсачи на Рога яздят напред по своя път, препускат, за да намерят Рога на Валийр, който ще вдигне героите от миналите Векове от гроба им, за да се сражават в името на Светлината…