Веселчунът декламираше с така наречения от него в нощите около огъня, „прост напев“. Сказанията, беше им обяснявал той, могат да се рецитират на три гласа: висок напев, прост напев и разговорен. Последното означаваше просто да разказваш така, както би говорил със съседа си за реколтата. Когато бяха заедно, Том им разказваше легендарните истории на разговорен, въпреки че не криеше пренебрежението си към този стил.
Ранд притвори вратата, без да влиза в залата, и се облегна на стената. От Том нямаше да получи никакъв полезен съвет. Моарейн — какво ли щеше да направи тя, ако разбереше?
Забеляза, че хората, минаващи край него, го поглеждат, и усети, че си говори сам. Навлече наметалото си и се изправи. Трябваше да поговори с някого. Готвачката му беше казала, че един от останалите не е излязъл.
В стаята, където спяха другите двама, беше само Перин. Лежеше. Лъкът и колчанът на Мат бяха оставени в ъгъла.
— Чух, че не се чувстваш добре — каза Ранд и седна на другото легло. — Само исках да поговорим. Аз… — Усети, че не знае как да започне. — Ако ти е зле — каза той и се надигна, — може би трябва да поспиш. Мога да изляза.
— Не знам дали ще заспя отново — въздъхна Перин. — Сънувах лош сън, щом те интересува, а след това не можах повече да заспя. Мат ще побърза да ти го разкаже. Тази сутрин ми се изсмя, когато му обясних защо се чувствам толкова изморен и не мога да изляза с него, но той също сънува. Слушах го как цяла нощ се въртя и бълнува, и никой не може да ме убеди, че е сънувал нещо особено приятно. — Той заслони очи с яката си ръка. — О, Светлина, колко съм изморен! Може би ако полежа още час-два, ще се оправя и ще мога да стана. Мат ще ми надуе главата, ако пропусна да разгледам Бейрлон заради някакъв си сън.
Ранд бавно се наведе към леглото, облиза устни и попита:
— Той уби ли един плъх?
Перин свали ръката си и го зяпна.
— И ти ли? — каза най-сетне приятелят му. Ранд кимна и той продължи: — Съжалявам, че не съм си у дома. Той каза… той… Какво ще правим сега? Каза ли на Моарейн?
— Не. Не още. Може би изобщо няма да й кажа. Не знам. А ти?
— Той каза… Кръв и пепел, Ранд, не знам. — Перин се надигна на лакът. — Мислиш ли, че Мат е сънувал същия сън? Той ми се изсмя, но ми прозвуча някак насилено.
— Може би и той е сънувал същото — отвърна Ранд. Стана му някак гузно, че изпита облекчение от това, че не е единственият. — Канех се да попитам Том за съвет. Той е видял много неща. Ти… ти не смяташ, че трябва да го споделяме с Моарейн, нали?
Перин се отпусна на възглавницата.
— Чувал си разказите за Айез Седай. Смяташ ли, че можем да се доверим на Том? Дали изобщо можем да се доверим на някого? Ранд, ако изобщо се измъкнем живи от всичко това, ако въобще се върнем някога у дома и ме чуеш да споменавам каквото и да е за напускане на Емондово поле, дори да е само до Стражеви хълм, сритай ме. Разбрано?
— Не говори така — каза Ранд и се помъчи да се усмихне колкото можеше по-бодро. — Разбира се, че ще се върнем у дома. Хайде, ставай. Все пак сме в град и имаме цял ден за разглеждане. Къде са ти дрехите?
— Ти иди. Аз искам да полежа още малко. — Перин отново вдигна ръка над очите си. — Отивай. Ще ви намеря след час-два.
— Губиш — каза му Ранд и се изправи. — Помисли само какво пропускаш. — Той се спря до вратата. — Бейрлон. Колко пъти сме си говорили как някой ден ще видим Бейрлон. — Перин остана да лежи, заслонил очи с ръката си, и не отвърна нищо. Ранд излезе и затвори вратата зад гърба си.
В коридора се облегна на стената и усмивката му се стопи. Главата все още го болеше. Ставаше по-лошо, не по-добре.
Край него мина една от прислужничките и го изгледа загрижено. Преди жената да успее да му проговори, той закрачи по коридора, загърнат в наметалото си. Том нямаше да свърши с изпълненията си в общата зала и след часове. По-добре бе да се разходи и да поразгледа сам каквото може. Може би щеше да срещне Мат и да разбере дали и в неговите сънища се е появил Баал-замон.
Пред отворените врати на задния двор се спря и зяпна. Улицата беше изпълнена с хора, като овце в кошара. Хора, нахлупили ниско шапки и загърнати в наметала и палта, се движеха бързо в двете посоки, сякаш ги движеше вятърът, духащ над покривите на сградите. Бутаха се с лакти и рядко си промърморваха едносрично, или само си кимваха за извинение. „Непознати — помисли си той. — Тук никой не познава никого.“