Поставих ръце точно над ковчега, не точно докосвайки. Извиках некроманията си, като да си поемеш дъх и да издишам през тялото си, не точно през ръцете си, но от всякъде. Некроманията бе част от това, което съм, не просто която съм. Започнах да бутам силата си в ковчега, но бе избутана като вода запълваща дупка. Водата падаше надолу защото гравитацията я привличаше и нищо не можеше да я спре; в природата е автоматично. Некроманията ми се плъзна в ковчега и в Деймиън. Почувствах го да лежи в мрака, тялото му притиснато срещу тънкия сатен.Видях очите му да се взират в моите, почувствах нещо да се запалва в него, нещо, което разпозна силата ми, но не можех да го усетя. Нямаше личност там, нямаше Деймиън. Знаех, че е той, но нямаше мисъл за нето, нищо, освен онази малка искра на разпознаване и едва нова. Опитах се да преосмисля това, което усетих, което бе Деймиън и бе като той се бе превърнал в някой друг. Казах бърза молитва и дори не се почувствах странно да се моля на Господ за вампир. Трябваше да се откажа от плоските си идеали за Бог отдавна или да се откажа от църквата и всичко, което чувствах скъпо относно религията ми. Работата бе в това, че ако Господ е наред с това, което правя, тогава трябваше и аз.
-Къде са всички?
Попитах достатъчно високо, така че Боби Лий отговори.
-Не знам, но ако дойдеш с мен, ще ги потърсим.
Поклатих глава гледайки другия ковчег. Кой бе там заключен в мрака? Трябваше да знам и ако можеш, щях да ги извадя. Не одобрявах мъчението и да бъдеш заключен в ковчег, където никога няма да умреш от глад, но винаги толкова гладен, никога умирайки от жажда, но изгаряйки от нуждата за течност, да си затворен в пространство толкова малко, че дори да не можеше да се обърнеш на една страна, е всичко е добра дефиниция за мъчение по правилата. Харесвах повечето от вампирите на Жан-Клод и не бих ги оставила така, не и ако можех да го убедя, че са достатъчно наказани. Бях много упорита за подобни неща и Жан-Клод би пожелал да ми угоди точно сега, можех вероятно да извадя който е вътре. Щях да се постарая. Но кой бе? Признавам си, имаше вампири за който да се постарая повече да спася, точно като хора.
Застанах до другия ковчег и притиснах магията си в него. Трябваше да натисна този път, не бе като при Деймиън. Каквото и да бе в тази кутия не ме приветства. Не бе някой, с който да имам връзка. Почувствах нещо и знаех, че е вид немъртъв, но не го почувствах като вампир. Почувствах се по-празна от това. Бе пълен мрак отвътре; трябваше да има движение, живот, в някакъв вид, но нямаше нещо. Натиснах по-навътре в нещото и открих лек отвръщащ пулс. Бе все едно каквото и да бе там бе повече мъртво отколкото живо, все още не истински мъртво.
Звук ме обърна към вратата. Жан-Клод се плъзна в стаята, робата му бе стегната този път като сигнал, че е наистина готов да се заеме с работата. Бе сам.
-Къде е Мика? - попитах.
-Джейсън го отведе да си вземе някакви дрехи. Те сигурно ще открият нещо, което да му стане.
-Кой е в този ковчег?
Почти казах какво, но се обзалагах, че е вампир, просто не някой, който съм усещала преди.
Лицето му бе вече спокойно, неутрално.
-Мисля си, ma petite, че ти е достатъчно да се тревожиш за Деймиън?
-Знаеш и аз знам, че няма да мръдна, докато не разбера кой е там.
Той кимна.
-Да, знам.
Той наистина погледна надолу към земята, все едно е уморен и защото лицето му не показа нищо, а жестът изглеждаше недовършен като лоша игра. Но знаех, че за него, да се преструва толкова упорито да задържи всичко от лицето си, само да позволи тялото му да го предаде, означаваше, че е много нещастен. Което значеше, че наистина нямаше да ми хареса отговора.
-Кой, Жан-Клод?
-Гретхен. - каза той, най-накрая срещайки очите ми. Лицето му не ми каза нищо, една празна дума.
Имаше време, когато Гретхен се опита да ме убие, защото искаше Жан-Клод за себе си.
-Кога се е върнала в града?
-Върнала?
Той направи онова леко повдигане, което го направи на въпрос.
-Не си играй, Жан-Клод. Тя се е върнала в града искайки кръв и ти си я затворил тук, така че кога?
Лицето му стана като на скулптура, с изключение на по-малкото подвижност. Той криеше толкова много от себе си, колкото бе способен и защитите му бяха стоманени. -Казвам отново, ma petite, никъде не е отивала.
-Какво би трябвало да означава това?
Той ме погледна с това съвършено лице, така неразгадаемо.
-Означава, че от момента, в който ме видя да я слагам в ковчега в моя офис в Престъпни удоволствия, тя винаги е била тук.