То лежеше на бял сатен, така че този сух, кафяв цвят бе много ясен, болезнено открояващ се. Приличаше на онези съсухрени мумии, едно от онези тела, който откриват от време на време в пустинята, където сухотата прави истински мумии. Кафявата кожа бе полепнала по костите, отдолу нямаше мускули, само кости и кожа. Устата бе широко отворена все едно челюстта е счупена. Зъбите бяха сухи, но бели като череп. Цялата глава бе изсъхнала до само череп покрит с лек слой от бронзова кожа. Кичури светло кафява коса бяха прикачени към черепа и светлият цвят го правеше дори по-зле, по-ясно изразено някак си. Очите се отвориха. Подскочих, но очите, който ми погледнаха обратно бяха пълни с нещо кафяво и сухо, като големи стафиди. Примигнаха веднъж, бавно и прозвуча като въздух излизаш от уста. Отдръпнах се от ковчега, падайки на колене. Джейсън сграбчи ръката ми и ме дръпна на крака. Махнах ръката му и отидох при Жан-Клод. Той стоеше там, с търпеливо лице, празен. Ударих го без да прекъсвам крачката си. Може би очакваше да спра, да дам изявление, но да го ударя в лицето, затворен юмрук, сякаш бе продължение на движението на тялото ми. Извъртях юмрука си, цялото си тяло, в него и изведнъж бе на пода, гледайки нагоре към мен с кръв по лицето си.
55
- Копеле, хранил си се от енергията й, докато е била там.
Трябваше да се отдръпна от него, за да не го сритам. Някой неща не правиш; някой линии не пресичаш.
Докосна с опакото на ръката устата си.
- Какво ако нямам нищо общо с това?
- Какво ако? - застанах над него. - Какво ако? Наистина ли се опитваш да ми кажеш, че не си се хранил от нея.
Посочих обратно към ковчега и сигурно съм погледнала назад, защото следващото, което знаех бе че ме е хванал за краката и изведнъж падах към земята. Ударих се в твърдия камък с ръцете си както ме бяха учили по джудо. Това пое част от удара, предпазвайки главата ми да се удари в стоманения под, но бе нужна концентрация. До времето, когато тялото ми бе на земята Жан-Клод бе над мен, притискайки ръцете ми към пода със своите, останалата част от тялото му заклещила моето.
- Махни се от мен.
- Non, ma petite, не преди да ме чуеш.
Опитах се да вдигна ръцете си, не защото знаех, че мога да го преборя, а защото трябваше да опитам. Никога не съм се давала без борба, дори когато знам, че е загубена кауза.
Успях малко да повдигна ръцете си, не достатъчно да се измъкна, но достатъчно да го накарам да се притисне надолу, достатъчно да разшири очи, достатъчно да се напрегне. Добре е да се знае, че белезите ми дават полезни неща като сила, не само гадости. Кръвта бе светла срещу лицето му. Кръвта капна от порязването на устата му.
- От къде знаеш, че това не е нещо, което става с всички вампири, който са били съживени след няколко години?
Гледах го, защото не можех да направя нищо друго.
- Лъжец.
- От къде си сигурна?
Той се притисна по-силно към мен да подчертае думите си, мисля, защото не бе щастлив да е там; тялото му бе изпълнено с гняв, не секс.
- Как знаеш, Анита?
Използва истинското ми име.
- Аз съм некроман, помниш ли?
Лицето му ясно изразяваше, че не вярва отговорът да е толкова прост и бе прав. Припомних си посещението си в Ню Мексико и какво научих там. Чудовище се надигна от бара на клуб в Албакърки. Появи се над бара като тънка линия от бледа кожа, като изгрева на полумесеца, после се появи лице. Лице след лице се появяваха и изчезваха, като парчета чудовищни мъниста свързани помежду си с парчета от тела, ръце, крака и тънък черен конец като гигантски шев, който си събираше заедно, задържайки магията вътре. То растеше и растеше, докато не достигна тавана, извивайки се като голямо змия гледаща надолу към мен. Преброих към четиридесет глави, повече, преди да изгубя бройката или сърце да броя повече.
Имаше още един клуб в града и бе по-лошо в някой случай, защото мъченията бяха част от представленията... Появиха се човешки череп. Мускулите под кожата му започнаха да изчезват, все едно има някаква болест, но каквото трябваше да стане за месеци ставаше за секунди. Без значение колко доброволна е саможертвата, все пак болеше. Мъжът започна да крещи толкова силно, колкото можеше да си поеме дъх. Дробовете му работеха по-добре отколкото на първия мъж, все едно нещо го изсмукваше. Бе като да гледаш балон да се свива. Като изключим, че бяха мускули и когато мускулите изчезнаха, имаше кости и най-накрая нямаше нищо, освен суха кожа над кости. И той все още крещеше.
Последната обида или дар, или ужас, бе силата на Господаря на Албакърки. Силата й мина покрай мен като плясък на криле, птици крякаха, че са оставени в мрака и искаха в светлината и топлината. Как можех да ги оставя да плачат в мрака, когато всичко, което трябваше да направя бе да отворя и ще са свободни? Помислих за това, на накрая крилете се преобразиха в купчина птици. Тялото ми се отвори, макар да знаех, че не е.