И крилатото нещо - видях го само наполовина, се промъкна през отвора. Силата се вля в мен, през мен и отново навън. Бях част от голям кръг и почувствах връзката с всеки вампир, който тя докосваше. Сякаш минавах през тях и те през мен, като вода събираща се да образува нещо голямо. Тогава плувах в мрака и имаше звезди, далечни и блестящи.
После бяха изображенията и те имаха сила в тях като неща удрящи се в тялото ми. Видях Господаря на града да седи на върха на пирамиден храм заобиколен от дървета, джунгла. Можех да подуша богатата й зеленина и чуя нощния повик на маймуна, ревът на ягуар. Човешкият й слуга коленичи и се храни от кървавата рана на гърдите й. Той става неин слуга и получи сила, много сили. И една от тях бе това - как да взима жизнената енергия от нещо, някой и да се храниш от това, без да го убиваш. И разбрах как бе поел силите на човека, през онова ужасно представление. Повече от това, разбрах как е направено и как да бъде поправено. Знаех как да възстановя онова създание в бара, въпреки това, от което бе направено, съединени заедно в кошмар стил Франкенщайн, би ги върнало да бъдат само плът, би ги убило. Не ми бе нужен некроманът, който ги е затворил в тази магия; можех да се справя сама.
Спомените бяха толкова ясни, бе като да ги преживявам отново. Върнах се в настоящето почти със скок, гледайки в очите на Жан-Клод, все още заклещена от тялото му, все още в стаята за наказания стотици мили далеч от Обсидианова пеперуда и малката й армия. Но бе изражението на лицето на Жан-Клод, което ме накара да затая дъх.
Очите му се бяха разширили и знаех в този момент, че е видял спомените ми, че ги е споделил по начин, по който понякога споделям неговите. Мамка му.
Гласът му имаше трепет, който рядко чувам:
- Ma petite, била си заето момиче, докато си била далеч от нас.
- Видях каквото видях и знаеш какво изпитвам за това, което си направил на Гретхен? Ръцете му се стегнаха около ръцете ми, пръстите се забива в кожата ми, само малко.
- Знам как се чувстваш , ma petite. Няма да поема обвинението леко. Аз съм Господар на града, вампирите ми живеят през мен. Освен ако сами не са господари, животът им идва през линията, с която свързани, докато нямат кървава връзка с Господар на града. Тогава този господар кара сърцата им да бият. Ако спра силата, тогава някой от тях няма да се събудят през нощта или ще станат ренегати, животни да бъдат унищожени както Деймиън.
Раздвижих се под него.
- Аз не...
- Шшттт, ma petite, няма да бъда обвинен без да бъда чут, не и този път. Може би ти ще спасиш Деймиън, но той е над хиляда години. Дори да не е господар, това е дълго време, достатъчно дълго да има енергия да оцелее. Но вампири като Уили и Хана, който не са господари и не са достатъчно възрасти, те ще отпаднат или полудеят и няма да има спасение за тях.
Той ме разтърси, стискайки ръцете ми, бе повдигнал лакти, така че ако поискам да мога да взема оръжие, но аз просто го гледах и слушах.
- Това ли искаш, Анита? Кой би пожертвала за спасиш Гретхен? Гретхен, която те нарани. Взех сила от нея, защото ти го изискваше от мен.
- Не ме обвинявай за това. - казах.
Той изведнъж се раздвижи, сядайки на колената си, разтваряйки краката ми. Повдигна ме в седяща поза, пръстите му галеха ръцете ми.
- Системата на господари и слуги е работила добре стотици години, но ти продължаваш да се бориш с нея и продължаваш да ме караш да правя неща, който не искам.
Повдигна ме близо до лицето си и гледах очите му да горят в син пламък на сантиметри от мен. Разтърси ме, поне път по-силно, почти достатъчно силно да ме изплаши.
- Ако можех да направя ardeur както трябва да се храни, тогава това нямаше да бъде нужно. Ако можех да се храня през човешкия си слуга, това нямаше да бъде нужно.
Ако можеш да се храня от животното си, това нямаше да бъде нужно. Но ти и Ричард се вързахте с правила, парализирахте ме с морала си и ме накарахте да се закълна никога да не правя някой неща. Бях в кутия и се храних от господаря си и бе най-лошото, което трябваше да понеса. И сега защото ти и той искахте вашите високи морални принципи да останат непокътнати, ме принудихте да бъда по-практичен отколкото някога съм искал да бъда.
Пусна ме толкова внезапно, че паднах назад на земята, удряйки лакти в камъните. Той стоеше пред мен, по-гневен отколкото някога съм го виждала и не можех да отвърна с гняв. Накрая казах: