- Кой по дяволите си ти? - попитах.
- Оставете оръжията си, мис Блейк и ще ви кажа.
- Задържаме оръжията си, момиче - каза Боби Лий. - Така или иначе ще ни убиете.
Бях съгласна.
- Не ви искаме мъртва, мис Блейк, но не ни пука за приятелите ви. Можем просто да ги довършваме, докато не промените мнението си.
Придвижих се пред всички, така че изстрела по средата да е най-труден. От горен ъгъл не можехме да ги блокираме напълно, но бе най-доброто, което можех.
- Всички долу - само Боби Лий се поколеба. - Те не ме искат мъртва, а ми трябва оръжието ти.
Той се вгледа в мен, после падна на една коляно, използвайки ме като защита от въоръжения мъж по средата. Отгатна плана ми. Всички други прегръщаха пода.
Нямаше прикритие и вратата бе близо, но не достатъчно близо, с какво, три пушки срещу нас.
- Какво правите, мис Блейк? - попита гласа.
- Просто тествам теория. - казах.
- Не бъдете глупава, мис Блейк.
- Боби Лий. - казах.
- Да, мадам.
- Колко си добър?
- Дайте ми дума, ще разберем.
Почувствах тялото си много, много спокойно, така че светът да се разпростре до края на оръжието ми и онази сянка на подума. Бе на около десет ярда. Уцелвала съм мишени и на по-голямо разстояние. Но тази мишена стреляше. Никога не съм се опитвала да сваля човек с оръжие на такова разстояние. Изпуснах и последния си дъх, така че просто стоях, само оръжие, само цевта на оръжието, само прицела на оръжието и с последния си досег на гласа ми, прошепнах.
- Дума.
Оръжията ни изгърмяха почти едновременно. Не се опитах да стрелям само веднъж, стрелях колкото мога по-бързо да натискам спусъка. Пръстът ми ме заболя, целта се появи от скривалището си, после падна бавно от подума. Обърнах пистолета си преди тялото да падне на земята и открих мъжа в средата изправен. Видях сянката на пушката му. Чух глас да прозвучава над гърмежите на оръжията:
- Да не я уцелите, да не сте посмели.
Пушката се придвижи няколко инча от мен, два изстрела, карайки ме да мръзна и да може да уцели тялото на Боби Лий, но останах на място и стрелях обратно. Боби стреляше с мен и сянката трепна, заклатушка се, после премести напред, пушката му падна на пода при другите две тела на вече мъртвите стрелци.
Гласът каза:
- Момчета, не ме разочаровайте.
Хиенолаците се забързаха към нас. Боби Лий и аз започнахме да стреляме. Разделихме шестимата хиенолаци помежду си, главно, без кръстосан огън, без да взимаме целта на другия - моята част на стаята, неговата част от стаята. Свалих двама, мисля, че той свали един и двамата бяха без куршуми. Извадих с лявата ръка Файърстартера, което бе с около две секунди по-бавно отколкото ми бе нужно, но сигурно бе по-бързо отколкото да извадя пълнителя на Браулинга и презаредя. Ако оцелея, трябва да намеря време да проверя кое е по-бързо.
Бе Одисей, който застана почти над мен като тъмна сянка на гибелта. Оръжие избухна зад мен и Одисей падна назад на пода. Обърнах се да открия Натаниел с оръжие. Очите му бяха разширени, устните трептяха, удивление бе изписано на лицето му. Той би взел изпуснатото оръжие на Крис. Момент ме обърна на битката. Метал проблесна, докато Боби Ли бе прегазен от последните два хиенолака. Битката бе твърде интензивна.
Нямах възможност за чист изстрел.
Далечните врати се отвориха и влязоха мъже. Побързах в битката около Боби Ли и стрелях почти наслука в нечии гръб. Мъжът се приви и падна, оставяйки ме лице в лице с Боби Лий. Бе го стреснало трябваше да стрелям покрай тялото му в последните биещи се. Насочих Файърстартера към хиенолаците изправени към нас. Изпразних оръжието си в тях, докато всички заотстъпвахме към вратата. Не бях толкова добра левичарка. Не мисля, че убих някой, но ранявах някой с всеки изстрел и те се забавяха, поколебавайки се.
Гил, Калеб и Натаниел бяха вече при вратата. Дневната светлина влезе и за секунда ме заслепи,защото слънчевите ми очила бяха още закачени отпред на блузата ми.
Изпуснах Файърстартера, пуснах празния пълнител от Браулинга и бях сложила втория пълнител преди да сме стигнали до пешеходната пътека. Не можех да чуя изщракването на пълнителя да влиза на място, но видях Боби Ли да прави същото движение с оръжието си, което аз направих със своето. Знаех, че е заключено и заредено.
Извиках:
- Натаниел! Джипът, запали го!
Знаех, че той знае къде са резервните ключове. Спомних си, че Нарцис каза, че е имало над петстотин хиенолаци. Трябваше да излезем от там преди да решат да вземат повече оръжия или просто да ни надвият по брой. Да ги стреляме щеше да ги забави, но който и да бе онзи глас, той ги ужасяваше. Можех да ги убия, но не можех да ги тероризирам. Дали ще изскочат от онази врата ще зависи от това дали се страхуват от смъртта или ужаса повече.