Той кимна, ръце бавно се снижиха. Той продължи да кима отново и отново. Калеб бе спрял да проклина под нос. Той дишаше толкова тежко, че си помислих, че не ще може да диша, но имах други неща да се тревожа.
- Какви патрони имаш за това Узи? - попита Боби Лий.
- Нарича се гъбов патрон. Три пъти по-голям огневи капацитет.
Той погледна ръката си.
- Мамка му, момиче, къде си живяла, че да имаш нужда от подобна огнева мощ?
- Добре дошъл в живота ми - казах. Погледнах към Гил. - Следващият път, когато ти кажа да останеш у дома, остани у дома.
- Да, мадам. - прошепна той.
- Намали момче - каза Боби Ли, - не искаме да бъдем хванати от ченгетата с тела в колата.
-Вредата може да бъде преживяна. - казах.
Ръката висяща от тавана се бе променила в човешка форма. Тя подскочи като че ли няма кокали, когато Натаниел зави зад ъгъла. Погледнах настрани от нея и открих не-човек с пръсната глава. Мозъкът му изтичаше на парчета. Изведнъж ми стана лошо, прилоша ми. Не можех да си спомня какво съм правила с това голямо острие. Трябва да съм го изпуснала, но не помня да съм го правила. Притиснах себе си към ъгъла, Узи вдигнато към тавана, тялото ми бе държано от метал от три страни и седалка отзад. Бях толкова задържана колкото можех да бъда. Затворих очи, така че да не виждам какво съм направила. Но миризмата бе още там; свежа кръв, печено месо и тази външна миризма, която те оставя да разбереш, че някой черва са разпилени. Започнах да се давя и джипа отби от пътя. Това ме накара да погледна нагоре, давайки ми нещо друго на което да се концентрирам.
Натаниел бе отбил по някакъв път насред нищото. Имаше дървета, пътеки, зеленя трева и отвън това блясъка на река. Бе спокойно място. Той кара, докато не бяхме лесно забележими от пътя, после спря.
-Какво става? - попитах.
Боби Лий отговори:
-Мисля, че ако караме наоколо в трафика с крака висящи навън, някой ще се обади на полицията.
Кимнах. Имаше право.
-Трябваше да помисля за това. - казах.
-Не, ти свърши достатъчно работа за днес. Нека аз мисля, докато не ти се избистри главата.
-Главата ми е бистра. - казах.
Той излезе от колата и ми говори през един от счупените прозорци, докато се движеше към краката.
-Разпознавам проблем със съвестта, когато го видя, момиче.
-Престани да ме наричаш ”момиче”
Той ми се усмихна.
-Да, мадам.
Той сграбчи краката и издърпа тялото от стъклото. Падна с лек звук върху първото тяло. Звукът дойде от тялото отдолу. Можеше да бъде само излизащ въздух - случва се понякога - но въпреки това...
Бях на колене, Узито насочено към телата.
Боби Лий каза:
-Не улучвайте резервоара, мадам, не искаме да се взривим.
Бе насочил оръжието назад.
Промених ъгъла, така че да стрелям към тъмната глава, която лежеше отдолу на купа. Дали две тела правеха кух? Имаше ли значение? Неща блъсна косата ми и аз вдигнах оръжието само да открия, че съм блъснала пръстите на ръката висяща от покрива. Падаше, плъзгайки се надолу сама. Страхотно.
Притиснах дулото на Узито срещу челото на главата.
-Ако си жив, не мърдай, ако си мъртъв, не се тревожи за това.
Боби Лий отвори багажника на джипа, пистолетът му бе насочен надолу за изстрел към “тялото”.
-Ако стрелям в челото му, изстрела може да откъсне крака ти от под теб.
Той мръдна на една страна, още насочил оръжието.
-Най-дълбоките ми извинения, мадам, знам, по-добре от това.
Притиснах дулото по-сериозно в челото на главата и започнах бавно да отивам към врата, който бе едва видим под много мъртвото тяло отгоре.
-Жив съм.
Гласът ме накара да подскоча и почти да натисна спусъка.
-Мамка му. - казах.
-Защо не ме довърши? - попита мъжът.
Гласът му бе болезнен, но не тънък. Пропуснала съм сърцето и дробове. Невнимателно от моя страна.
-Защото не бе гласа на Нарцис на високоговорителя и Одисеи каза, че са хванали любимите ви. Че не знаем какво ще направят на любимите ви ако ги провалите. Кой бе човекът на високоговорителя? Кой са “те”? Къде по дяволите е Нарцис? Защо хиените ще позволят на някой да ги завладее така?
-Няма да ме убиеш?
Направи го на въпрос.
-Отговориш ли на въпросите ми, ще ти дам думата си, че няма да те убия.
-Може ли да мръдна?
-Ако можеш.
Той се придвижи бавно, болезнено на една страна. Косата му бе къдрава, отрязана много ниско, бледа кожа. Обърна се, докато можеше да срещне очите ми и усилието го остави треперещ, устните му бяха сини, което ме накара да мисля, че може да не му остава много да задам въпросите си, че може би вече сме го убили, просто не достатъчно бързо.