- Без Натаниел? - направих го на въпрос.
- Да.
- Е, това просто ми подпали бекона - казах.
- Какво? - попита той.
- Ядосана съм на Елизабет.
- Така е по - добре - каза той.
- Колко по - добре може да бъде, Грегъри? Всички ми казахте, че тези клубове са безопасни. Малко робство, малко шамари и гъдел. Всички ме убедихте да не държа Натаниел далеч от това. Вие казахте, че те имат начини за наставници на мястото, така че никой да не може да бъде нараняван. Това е, което ти, Чери и Зейн ми казахте. По дяволите, видях го и сама. Има наставници навсякъде, по - безопасно е от някои срещи, които съм имала, така че какво може да се е объркало?
- Ние не сме очаквали това - каза той.
- Просто дай края на историята, Грегъри, увъртането започна да досажда.
- Тишината бе по - дълга, отколкото трябваше да бъде, чуваше се само силната музика.
- Грегъри, все още ли си там.
- Грегъри е неразположен - каза мъжки глас.
- Кой е?
- Аз съм Марко, ако това ти помага, но аз се съмнявам в това. - Гласът му беше културен - Американец, но бе рязък.
- Нов ли си в града? - попитах.
- Нещо такова - каза той.
- Добре дошъл в града. Увери се, че ще посетиш Арката, има приятна гледка. Но какво твоето скорошно пристигане в Сейнт Луис е свързано с мен и моите?
- Не знаехме, че е твой домашен любимец първоначално. Той не беше този който преследвахме, но сега имаме него, ще го задържим.
- Не можеш да го задържиш - казах.
- Ела и го вземи от нас, ако можеш. - странното спокойствие в гласа му направи всичко по - сериозно. Нямаше гняв, нищо лично. Звучеше като работа и нямах ни най малка представа какво бе.
- Дай телефона обратно на Грегъри - казах.
- Не мисля така. Той точно сега се наслаждава на лично време с приятелите ми.
- Как да знам, че той все още е жив? - Гласът ми бе спокоен като неговият. Не чувствах все още нищо, това беше прекалено внезапно, прекалено неочаквано, сякаш идваше по средата на филма.
- Никой не е мъртъв, все още - каза мъжа.
- Как да знам това?
Той бе тих за секунда, тогава:
- С какви хора си свикнала да работиш, че първото нещо, което питаш е дали сме го убили?
- Това бе груба година. Сега дай на Грегъри телефона, защото докато не знам, че той е жив и не ми каже че другите са живи, това преговаряне приключва.
- От къде знаеш, че преговарям? - попита Марко.
- Наречи го предчувствие.
- Ах, че сме директни.
- Нямаш идея, колко директна мога да бъда, Марко. Дай телефона на Грегъри.
Имаше музика, която се примесваше с тишината и още музика, но не и гласове.
- Грегъри, Грегъри, там ли си? Има ли някой там? - По дяволите, помислих си.
- Страхувам се, че котето ти не ни съдейства. Позиция от гордост, мисля.
Сложи слушалката на ухото му и ме остави да говоря с него.
- Както желаеш.
Още силна музика. Говорех, сякаш бях сигурна, че Грегъри слуша.
- Грегъри, трябва да разбера дали си жив. Трябва да знам дали Натаниел и другите са живи. Кажи ми, Грегъри.
Гласът дойде процеден през зъби, сякаш те му бяха стиснали зъбите.
- Да.
- Да те всички са живи?
- Да.
- Какво ти правят?
Той изкрещя в телефона, и звука премина през ухото ми към врата ми и кожата на ръцете ми изтръпна. Звукът спря рязко.
- Грегъри, Грегъри! - Виках срещу басовете на музиката, но никой не отговори. Марко се върна на линията.
- Всички са живи, обаче не са напълно добре. Един от тях каза, че Натаниел е прекрасен млад мъж, всичката тази кестенява коса и необикновените му лилави очи. Толкова красив, не е често срещана красота. Разбира се този също е прекрасен, рус, със сини очи. Някой ми каза, че и двамата работят като стриптизьори? Истина ли е.
Не бях вцепенена вече, бях изплашена и ядосана и все още нямах ни най - малка идея за какво се случваше това. Гласът ми дойде почти равен, почти спокоен.
- Да, истина е. Ти си нов в града , Марко, така че не ме познаваш. Но довери ми се, не искаш да правиш това.
- Може би не, но алфата ми го иска.
Аха, политика на превръщачите. Мразех тази политика.
- Защо? Леопардите не са наранили никого.
- За нас няма причина, правим го или умираме..
Обичащ литературата, колко освежаващо.
- Какво искаш, Марко?
- Моят алфа иска да дойдеш и да спасиш котките си, ако можеш.
- В кой клуб сте.
- „Окованият нарцис”. - И той затвори.
2
-По дяволите!
-Какво е станало? - попита Рони. Почти я забравих. Тя не принадлежеше на тази част от живота ми, беше там, облегната на кухненския шкаф, претърсваше лицето ми и изглеждаше притеснена.