Въздъхнах, хванах Натаниел малко по-стегнато.
-Обещаваш ли да не пробваш нищо?
-Обещавам да съм добър.
-Не това попитах.
Той се засмя леко.
-Ти си по-добра в тези игри. Добре, обещавам да не опитвам нищо.
-Тогава можеш да се приближиш, ако искаш.
-Знаеш, че искам - каза той. - можех да го усетя как се придвижва по леглото към нас. -Също обеща да бъдеш добър.
-Нямаш на идея колко добър мога да бъда. - Беше много близо когато каза последното. -Дразниш, Джейсън.
-Съжалявам. - Но той не съжаляваше. Изви се срещу гърба ми, тялото му прие формата на моето, коленете му се извиха в почти перфектна линия зад мен. Ние бяхме с една и съща височина, което правеше нещата лесни. Също поставяше една част от анатомията му срещу дупето ми, беше трудно да не забележа, че той беше щастлив да е тук. Не много отдавна, щях да го накарам да се мръдне, но прекарах месеци учейки превръщаческият етикет. Мъжете опитват най-доброто за да не получават ерекция, и за да не я използват, когато това се случи; жените се опитваха да игнорират факта, че мъжете са в ерекция. Това беше правилото. Това позволява на всеки да претендира, че ние сме просто група от кученца, спящи в приятна, приятелска купчинка. Да признаеш нещо друго, ще разпадне системата.
Разбрах, че това не ме притеснява. През месеците научих, че това е просто едно от тези механични неща, които се случват, нищо наистина лично. Мислех, че Джейсън беше разочарован от това, че не получи различна реакция от мен. Когато не реагирах, той мръдна бедрата си съвсем леко на разстояние от мен, но притисна останалата част от себе си към мен по-плътно.
В действителност бях в сандвич между тях и това ми напомни момента, когато бях между Калеб и Мика. Не беше успокояващ спомен. Но миризмата на кожата на Натаниел беше позната. Мириса на ванилия от косата му, където беше лицето ми и усещането за тялото му беше успокояващо. Издърпах усещането за него около мен като покривало, притиснах тялото си колкото близо можех, към него, без да премина от другата страна. Съзнавах в главата си, въпреки че никога нямаше да го кажа на глас, че тази вечер се бях прилепнала. Държах го сякаш той беше последното солидно нещо в света, начина по който исках да държа Жан-Клод и не можех.
Ръката на Джейсън се плъзна по бедрото ми, но аз го бях принудила да се махне от кръста ми, когато се притиснах така стегнато към Натаниел, нямаше къде другаде да си я сложи. Ръката му беше много неподвижна срещу голият ми крак и имаше напрежение в него, сякаш чакаше да протестирам. Когато не го направих, той се отпусна и дори върна цялото си тяло срещу мен. Беше се принудил да се успокои. Хубаво за него. Честно, беше приятно да имам Джейсън зад гърба си. Обикновено, обвивах Натаниел, заемах доминантна позиция с моето тяло защитаващо неговото, гърбът ми гол към стаята. Но сега не се чувствах особено доминираща. Исках някой да ми пази гърба. И ако това не можеше да е Жан-Клод или Ричард, Джейсън не беше лош избор. Въпреки дразненията, той ми беше приятел.
Натаниел заспа първи, той обикновено заспива по-бързо от мен. Някак си знаех, че Джейсън беше все още буден, притиснат към гърба ми, ръката му на бедрото ми. Можех да усетя напрежението в него, докато се унасях и странно, беше успокояващо. Джейсън буквално ми беше гръб. Значеше, че мога да спя и между трима ни, каквото и да дойде през вратата, вероятно щяхме да се справим. Вероятно.
15
Сънувах. Нещо объркващо, за тела и тичане, и за шум от звънене, който караше тълпата да бяга по-бързо. Звънене? Събудих се достатъчно, за да почувствам Натаниел да се движи до мен. Той се протегна от ръба на леглото и се обърна с моя мобилен телефон от купчината ми с дрехи. Връчи ми звънящия телефон.
- За теб е.
Джейсън промърмори:
- Боже, колко е часът?
Отворих телефона и го сложих на ухото ми, преди някой да отговори на въпроса му.
- Да, аз съм .-бях полубудна.
- Анита?
- Да, кой е?
- Рафаел е.
Това ме накара да седна. Рафаел беше царя на плъховете. Техния еквивалент на Улфрик.
Той също беше и съюзник на Ричард.
- Аз съм тук, какво става?
- На първо място, съболезнования. Чух, че може да си истинска Нимир-Ра на следващото пълнолуние.
- Боже, новините пътуват бързо.- казах аз, опитвайки се да не звуча кисело, но неуспешно.
- Второ, знам, че глутницата държи един от леопардите ти, и че трябва да се опиташ да го спечелиш от тях тази вечер. Имаш право да заведеш съюзници с теб, и за мен ще бъде чест, ако позволиш плъхолаците да те придружат.
- Оценявам жеста, Рафаел, не знаеш колко много оценявам това, но аз вече не съм Лупа. Твоят съюз е с глутницата, и аз не съм от глутницата вече.