-Ще ви оставя насаме с вашите pomme de sang и един друг. - Ашър стоеше до леглото, дърпайки колана около кръста си, обвивайки робата около себе си. Стоеше много изправен с тази перфектна стойка, която всички стари благородници изглежда да имаха, но все още се бе свил в робата.
Завъртях се по корем, гледайки го, опитвайки се да разчета лицето му, тялото му. Можех да разчета дискомфорт и дори болка. И трябва да се е показало на лицето ми, защото Ашър погледна нагоре, тази прекрасна златна коса се спусна около белязаната страна на лицето му, така че когато погледна отново нагоре, не можеш да видиш нищо, освен перфектната му половина, това едно ледено синьо око.
Внезапно ме връхлетя спомен, лежа на различно легло в голяма тъмна стая, заобиколена от дузина свещи, чиито сенки се движеха и се извиваха се при всеки лек дъх във въздуха, всяко движение на бледа ръка. Лежах в трептяща златна тъмнина в прегръдката на бледа жена с тъмна коса. Погледнах нагоре към нея и лицето й бе като нещо издълбано от алабастър, с червени и перфектни устни, коса като тъмнината на нощта, като коприна, падаща около голата й перфектност като воал. Очите й бяха светло кафяви, като тъмен мед. Знаех че е Бела Морт, сякаш винаги съм знаела лицето й.
Вратата се отвори и Ашър влезе, носеше роба натруфена, по-тежка от тази, която носи сега. Но все още се бе свил в нея, държеше я около тялото си, страхуваше се. Видях белега на лицето му - пресен, суров и беше болезнено. Гърдите ми се стегнаха при гледката на белезите. Отидох на колене, протягайки се към него, движейки се в тяло, в която никога не съм била. Жан-Клод се протегна към преди всички тези векове. Но тя лежеше там гола и перфектна, показвайки всяка извивка , всяко тайно място чрез свещите и го отхвърли. Не мога да си спомня думите, които използва, само погледа на лицето й, арогантността, отвращението. Изражението на лицето на Ашър, когато се обърна от нея към Жан-Клод, към мен. Погледа на болка и той остави тази прекрасна коса да падне напред, криейки лицето му, това бе първият път, когато го видяхме да прави това, да се крие от нас.
Почувствах ръцете й на тялото ни, когато тя се обърна към нас, сякаш Ашър не е вече там, но ние си спомняме изражението на лицето му, линията на тялото му, когато той напуска стаята. Примигнах и бях обратно в спалнята на Жан-Клод, гледах Ашър в неговата кафява, копринена роба тръгнал към вратата. Линията на раменете му, начина по който се държеше, стегна гърдите ми, затвори гърлото ми, направи очите ми горещи с неиказани неща и непролени сълзи.
-Не си отивай - чух се да го казвам и погледнах нагоре към Жан-Клод. Лицето му внимателно, нечетливо, но само за момент видях очите му и болката, която чувствах, беше само ехо на това, което изпълваше очите му.
Повторих.
-Не отивай, Ашър, не отивай.
-Защо не? - попита той, гласът му толкова внимателен и неутрален, колкото може да го направи.
Не можех да му кажа за споделеният спомен. Това би било жал, а не беше това, не точно. Не можех да измисля добра лъжа. Но сега, така или иначе, не бе време за лъжи. Само истината ще ни излекува.
-Не мога да те гледам как си отиваш така.
Той премести погледа си върху Жан-Клод и в него имаше гняв сега.
-Нямаш право да споделяш този спомен с нея.
-Аз не избирам какво ma petite знае и какво не знае.
-Много добре - каза Ашър. - Сега знаеш как тя ме изгони от леглото си. Как ме изгони от неговото легло.
-Това бе твой избор - каза Жан Клод.
-Как можеш да понесеш да ме докоснеш? Аз не бих могъл да понеса да се докосна. -Остана близо до вратата с глава обърната на една страна. Всичко което можеше да видиш е вълни от златна коса. Гласът му съдържаше горчивина, по начина, по който понякога може да съдържа щастие, горчивина, която бе толкова трудна за преглъщане, сякаш се задушаваш с начупени стъкла. Гласа и смеха на Ашър не бяха толкова добри, колкото тези на Жан Клод, но той изглежда бе по-добър в споделянето на мека и съжаление, от колкото е Жан Клод.
-Защо? - попитах, вече знаех отговорът.
-Какво защо?
-Защо те отхвърли?
Жан Клод помръдна до мен и разбрах две неща. Първо, той се защитаваше от мен, от всички нас, така че не можех да го усетя и второ, движението на тялото му ми позволи да разбера че не е щастлив.
Ашър грабна косата си и я дръпна назад от лицето си, показвайки белезите на светлината.
-Това, това. Нашата господарка колекционира красота, а аз вече не съм красив. Болезнено й е да ме гледа.