Трудно преглъщах, дълбоко, дори дъха. Няма да повърна. Няма да повърна. Няма да повърна. Щях да повърна. Избутах всичко от леглото и изтичах до банята. Повърнах и плътта - парче голямо колкото 50 цента, се появи както и бе изчезнало - цяло. Имаше нещо в това, че го виждам, за това да имам най-лошия си кошмар потвърден, което ми причини главоболие като гореща вълна. Повръщах докато не си помислих, че главата ми ще експлодира и and I was dry heaving.
Почукване на вратата.
- Ма petite, може ли да вляза?
Не ме попита дали съм добре. Умен вампир. Не му отговорих, останах коленичеща с глава срещу студения край на ваната, чудейки се дали ще повърна отново или първо главата ми ще падне. Главата ме болеше повече от стомаха.
Чух вратата да се отваря.
- Мa petite?
- Тук съм. - каза
Гласът ми прозвуча тънък, все едно плача. Държах главата си долу. Не исках да го видя или някой друг.
Видях края на черната роба, после повече, когато той коленичи пред мен.
- Да ти донеса ли нещо?
Дузина отговори минаха през ума ми, повечето саркастични, но останах със:
- Аспирин и четка за зъби.
- Може да поискаш от мен да си извадя сърцето в този момент, и може и да го сторя. Вместо това ти искаш аспирин и четка за зъби - наведе се и ме дари с една от най-нежните си целувки по главата. - Ще ти донеса каквото поиска.
Той става и отново чух да се отваря и затваря чекмедже.
Погледнах нагоре и го видях как ефективно се движеше из банята, изваждайки бутилка аспирин и четка за зъби, разбира се и паста. Бе абсурдно домашен и черната мъхеста роба не подхождаше на това. Жан-Клод изглеждаше като някой, който трябва да има слуги и той имаше. Но главно около мен той винаги го правеше сам за себе си или за мен. Когато не бях наоколо сигурно имаше петдесет танцуващи момичета, очакващи го. Но с мен, бе само той.
Донеси ми аспирина и чаша вода. Погледнах ги и за момент не бях сигурна дали стомахът ми ще ги понесе, но премина. Жан-Клод ми помогна да се изправя и го оставих. Не само че краката ми трепереха, макар да бе така, бе сякаш по-голямата част от мен трепереше, несигурна.
Започнах да треперя и не можех да спра. Жан-Клод ме държеше срещу робата си в кръг от ръцете му. Гърдите ми ме боляха където се бяха допрели до дрехата. Отдръпнах се назад, достатъчно, че да видя надолу тялото си. Имаше перфектен отпечатък на зъбите на Натаниел заобикалящи гърдата ми около ареолата. Бе пуснал кръв само но няколко места, но останалото бе тъмно червено-лилаво. Щеше да е голяма синина ако тялото ми не я излекува първо.
Жан-Клод проследи пръстите си пред горната част на ухапването и казах:
- Защо такива неща никога не болят, когато ти ги правиш?
- Въпросът сам по себе си е отговорът, ma petite.
Странно, разбрах какво имаше в предвид.
- Почти е огледално на това, което направих на гърдите му.
- Мисля, че Натаниел е бил предпазлив.
- Какво имаш в предвид?
- Не ти е направил нищо, което ти преди това не си му направила.
- Мислех, че и двамата са отнесени от ardeur и Бела Морт.
- Първият път, когато почувства призива на силата и е тежката част. Но фактът, че Джейсън направи нещо, което знае, че няма да му позволиш, а Натаниел не, може да значи, че Натаниел има по-голям самоконтрол от Джейсън.
- Бих си помислила, че е обратното.
- Знам. - каза той и начина, по който го направи ме накара да го погледна.
- Какво би трябвало да значи това?
- Означава, ma petite, че може да знаеш какво желае сърцето на Натаниел, но не мисля, че наистина го познаваш.
- Той сам не се познава. - казах.
- Отчасти е вярно, но мисля, че ще те изненада.
- Криеш ли нещо от мен?
- Относно Натаниел, не.
Вгледах се в него.
- Знаеш, че друг ден бих те накарала да ми кажеш какво трябва това да значи, но мамка му, искам малко комфорт от някого точно сега и изглежда това си ти.
Очите му се уголемиха
- Когато молиш толкова ласкателно няма как да откажа?
- Без игрички, моля те, Жан-Клод, моля, просто ме дръж.
Придърпа ме обратно в кръга на ръцете му и мръдна, така че ухапването да не боли или да не боли повече, отколкото вече го правеше. Беше се превърнало в тъпа болка, остра, само когато го докоснеш. Болеше, но част от мен го намираше за задоволително. Бе утвърждаване на това, което направихме, сувенир от нещо, което бе невероятно. Ако моралът ми не бе застанал на пътя, бих се учудвала от цялото нещо.