Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен
На Джим и Труди
1.
Фиамета завъртя буцата топла червеникава глина в ръката си и тревожно попита:
— Мислиш ли, че е готово, папа? Мога ли да вече да я разчупя?
Баща й сложи ръката си до нейната, за да прецени температурата.
— Не още. Остави я — няма да изстине по-бързо, като я подмяташ насам-натам.
Тя въздъхна нетърпеливо и остави глинената топка на работния тезгях, огрян от утринната светлина, която се сипваше през желязната решетка на прозореца.
— Не можеш ли да направиш изстиващо заклинание?
Той се засмя.
— На тебе ще ти направя изстиващо заклинание, момиче. Стихията на огъня ти е в повече. Дори и майка ти го казваше. — Майстор Бенефорте се прекръсти и сведе глава при споменаването на покойната. — Недей да гориш толкова бързо. Само затрупаните въглища горят цяла нощ.
— Затова пък се спъваш в тъмното — не му остана длъжна Фиамета. — А онова, което гори бързо, гори ярко. — Подпря се с лакти на тезгяха, запотропва с пантофката си по плочите на пода и се загледа в резултата от работата си. Глина със златно сърце. В неделните си проповеди епископ Монреале често казваше, че човек е направен от глина. Обзе я томително чувство на единение с буцата върху тезгяха, кафява и груба — тя отново въздъхна, — но пълна с тайни обещания, които само чакаха някой да им разчупи обвивката.
— Може да се е повредил — притеснено каза тя. — Някоя кухина… или бучка… — Нима баща й не го усещаше? Чистото, тъничко жужене като пулс на миниатюрно сърце?
— Ако е така, можеш да го претопиш и да опиташ отново, докато не стане както трябва — каза баща й и сви рамене. — Вината ще е само твоя и ще си си получила заслуженото, дето избърза като пале пред майка си и го изля, без да ме изчакаш. Металът няма да се изгуби, или поне не би трябвало… и ще те нашляпам като последния чирак, ако ми извъртиш чирашки номер като този. — Намръщи й се свирепо, но Фиамета разбираше, че заканата му не е сериозна.
Не от загубата на метала се притесняваше тя. Но нямаше намерение да споделя тайната си с него и да се сблъска с неодобрението или присмеха му, а най-вероятно именно такава щеше да е реакцията му. Когато бе чула бащините си стъпки в коридора, тя бе изтрила припряно с плюнка и ръкав тебеширената диаграма и бе наемела от тезгяха листа с указанията, внимателно преписани с най-хубавия й почерк, както и символичните неща — сол, сухи цветя, парче необработено злато и пшеничени зърна. Престилката, в която ги беше увила, сега бе на ръба на тезгяха и сякаш крещеше да забележат присъствието й. В крайна сметка папа й бе дал разрешение само да излее злато. Фиамета седна на едно високо столче, изтри някакво петно от кожената престилка, която бе сложила върху сивата си вълнена рокля, и вдиша дълбоко хладния пролетен въздух, който нахлуваше през неостъкления прозорец на работилницата. „Но ето че се получи! Първото ми влагане се оказа сполучливо. Или поне… не се провали с гръм и трясък.“
Някой потропа на тежката дъбова врата и се чу мъжки глас:
— Майстор Бенефорте! Просперо Бенефорте, буден ли сте?
Фиамета се покатери на масата и притисна лице към решетката, за да види кой е на улицата.
— Двама са — стюардът на дука, месер Куистели, папа. И — тя се усмихна — швейцарският капитан.
— Ха! — Майстор Бенефорте припряно свали кожената си престилка и приглади туниката си. — Може би най-после ми носи бронза! Крайно време беше. Още никой ли не е махнал резето на вратата? — Подаде глава през другия прозорец на работилницата, който гледаше към вътрешния двор, и изрева: — Тесео! Свали резето! — Побелялата му брада щръкна първо надясно, после наляво. — Къде се е дянало това глупаво момче? Тичай да отвориш, Фиамета. Но първо си натикай косата под бонето, че си се разрошила като някоя перачка.
Фиамета скочи на пода, развърза връзките на семплото си бяло ленено боне и приглади с пръсти къдравите си черни кичури, които се бяха измъкнали незабелязано, докато вниманието й бе погълнато от сутрешните й занимания. После пристегна бонето прилично — и все пак няколко немирни къдрици на тила й се бунтуваха срещу наложения ред и се проточваха чак под плешките й. Прииска й се да беше отделила малко време, за да сплете косата си, вместо да хукне презглава да накладе огън в малката пещ в ъгъла на работилницата преди папа да се е събудил и да е слязъл долу. Още по-добре щеше да е, ако си бе сложила дантеленото боне от Брюже, което папа й беше подарил миналата пролет за петнайсетия й рожден ден.
Тропането се поднови.
— Има ли някой?
Фиамета изприпка по настланото с каменни плочи преддверие, издърпа резето на голямата врата, после я отвори и направи реверанс.