„Татко съжаляваше, че не съм се родила момче. А ти?“
„Не, никога. Не се страхувай, Фиамета. При жените силата идва в пълната си мяра късно. Трябва да изживееш пътя си към нея, да растеш и да сбереш още живот… тогава всичко, което беше мое, ще бъде твое, в ядката.“
Не. Не цялата сила е идвала от папа, защото той бе обикалял около тази ядка, сякаш завъртян в края на здрава сребърна нишка. Докато смъртта не я бе скъсала. Спокойният унес на Фиамета бе пометен от вълни на паника. „Но аз се нуждая от сила сега. От сила, не от търпение. Мамо! Света Майко…“
Двете лица — хладният бял мрамор и меката кафява усмихната плът — се сляха в едно като в някакво сестринство на майките. „Ти си моето златно дете…“
Фиамета се събуди рязко от писъка на някакво пеленаче, потресена от отлитащия сън, потна и недоволна от непоносимата врява. Пискливата глъч в това претъпкано помещение със сигурност щеше да я подлуди. Светлината на залязващото слънце си прорязваше път през тесните прозорци на западната стена. Фиамета стана от сламеника и отиде до клозета, който вонеше непоносимо. Дори и там не остана сама — имаше още две жени. Тя погледна към тъмните квадрати на прозорците, изкопани високо в стената за проветряване, точно под стрехите, и й се прииска да бяха по-големи. Двете жени излязоха. Нов спор на висок глас гръмна в спалното. Замаяна от напрежение, Фиамета се повдигна на пръсти, запъна лакти върху мръсния ръб и се измъкна до кръста през един от прозорците.
Стрехите на покрива висяха над малките прозорчета като шатра и ги скриваха от поглед отвън. Дебели греди образуваха поредица от триъгълници. Далеч под носа на Фиамета външната манастирска стена се срещаше със земята — обрасла с тръни, камениста и пуста. Фиамета с мъка провря хълбоците си през тесния прозорец и се просна върху две от гредите. Беше тясно и опасно, но дали не можеше да се използва като скривалище, в случай че лозимонците превземеха манастира? Може би, поне докато гредите не изгоряха и покривът не се срутеше.
Но поне беше сама и влудяващата врява на женското спално помещение бе отслабнала до неясен звуков фон. Най-после си позволи да заплаче, макар и тихичко, да не би някой да я чуе. Сълзите й се откъсваха и падаха в залязващата светлина като стопено злато в работилницата на папа, което капе в купа студена вода и се превръща в мънички кръгли мъниста. Капчиците вдигаха малки облачета прах далеч под нея. Сълзите се превръщаха в перли, после, с падането на мрака изчезнаха в сенките. Главата, гърдите и коремът я боляха от онези, които не беше доизплакала.
Упованията й я бяха предали до едно. Вярата й бе станала за посмешище под ударите на заредилите се провали — папа, Монреале, Тур… бедният Тур. Въвлечен напълно неподготвен във всичко това. Едва ли беше негова вината… Голям паяк, който плетеше паяжината си в един триъгълник западно от Фиамета, падна, проточвайки нишка от свила, и за миг се залюля на нея, преди да се изкатери обратно, и Фиамета потръпна от приликата му с обесен човек. Рус млад мъж, целият само сини очи, безпомощност и невървеж в любовта…
„Можех да донеса един такъв паяк на абат Монреале — реши Фиамета. — Какво, като трябваше да го докосна.“ Ако само беше настояла. Може би това щеше да промени изхода от заклинанието.
Паякът клечеше в паяжината си, която леко се полюляваше. После се стопи в черна точка в събиращите се сенки.
„Аз съм само едно недорасло момиче. Би трябвало някой да ме спаси. Не би трябвало сама да трябва да се спасявам.
Или да ги спасявам тях.“
Не би могла да направи нищо, затворена сред каменните зидове на този манастир. Майстор магьосник или недорасло момиче, при всички случаи човек трябваше да се приближи до целта си. Да поеме риска. Да рискува… какво? Смърт? Този риск го поемаше със самото си оставане тук. Мъчения? Същото.
Вечни мъки в ада?
Това явно не беше спряло Феранте, нито бе забавило Витети. Нито техните развилнели се наемни убийци.
„Бих се сражавала със стомана срещу тези негодници, ако бях мъж.“ Ако беше мъж, някой свещеник щеше да напръска меча й със светена вода и да я обяви за опростена още преди да са изстинали телата на убитите от нея. Но не беше мъж и се съмняваше, че би оцеляла и десет стъпки с меч в ръка. „Може и да не съм мъж, но съм истински маг.“ И ако Бог искаше да я осъди на вечни мъки, задето използва едничката сила, която Той й е дал, така да е.
Стомахът й се загърчи в пламъци на решителност. Тя протегна ръка и стисна в шепа смътния паешки силует пред носа си. Животинката се загърчи, гъделичкайки дланта й. За едно заклинание се изискваше повече от напън на волята. Необходими бяха фокус и натрупване на сила вътре в постройка от символи.