Господин Пиа седеше с кръстосани крака на един сламеник, покрит с одеяло. Клатеше се напред-назад и гризеше ъгъла на одеялото по същия разсеян начин, по който хората обикновено си гризат ноктите. Зачервените му очи бяха вперени немигащо в Тур. Коприненият му клин също беше надупчен и съсипан, забеляза Тур с чувство на мрачно съпричастие.
— Кой си ти? — изграчи кастеланът, без да отмества вбесяващия си поглед и без да спира да се клати.
— Казвам се Тур Окс — изломоти Тур през подпухналите си устни. — Брат съм на капитан Ури Окс. Дойдох да търся брат си, но Феранте вече го беше убил. — Разказът звучеше почти механично в собствените му уши, толкова често го беше повтарял.
— Брат на Ури? Наистина ли? — Погледът на Пиа се проясни малко. — Той споменаваше нещо, че имал брат… Умря пред очите ми.
— И той споменаваше понякога името ви, господин Пиа, в писмата си. — Тур сведе почтително глава. И двамата бяха били приближени на Сандрино, сигурно се бяха виждали ежедневно по работа.
— Ури беше добър човек — отбеляза Пиа, вперил очи някъде в далечината. — Понякога ми помагаше да ловя прилепи в пещерите западно от езерото. Не го беше страх от пещерите, след като е бил в мините, така казваше. — Поглади сребърната бродерия на туниката си, която, осъзна Тур, след като се вгледа по-внимателно, представляваше миниатюрни прилепи, наредени крило до крило и обрамчващи яката и маншетите. Госпожа Пиа ли ги беше бродирала?
— О? — промълви Тур, спомнил си как споменаването на малките крилати същества беше възбудило Пиа предната вечер.
— В прилепа е истината, да знаеш. Умни създания. Мисля, че хората биха могли да летят, както летят прилепите, без пера, стига да изобретят криле, които са достатъчно леки и в същото време силни… Кожата беше твърде тежка дори за заякналите от меча и щита ръце на Ури. Следващия път ще пробвам с пергамент… Знаеш ли, че прилепите се хранят с блатните комари, които са истинска напаст за нас? Козинката им е много мека, като на къртица. И можеш да ги обучиш да не хапят ръката, която ги храни. За разлика от хората. — Кастеланът се замисли за миг, после продължи: — И като си помислиш, че хората имат наглостта да ги наричат зли само защото летят през нощта, когато хората убиват посред бял ден… лицемери с лицемери!
— И те са Божии създания, сигурен съм — внимателно рече Тур.
— А! Колко е хубаво да намериш човек, който не страда от предразсъдъците на глупави суеверия.
— Често съм виждал прилепи в старите миньорски шахти. Също толкова безвредни са като гномовете.
— Ти си миньор, а? Така казваше и Ури. И теб ли не те е страх от тъмното? Браво. — Кастеланът се ободри. Дружеските му чувства към прилепите биха изглеждали по-скоро резултат на ентусиазъм, отколкото на лудост, ако не беше странният блясък, който светваше в очите му, заговореше ли за тях.
— Аз… днес видях госпожа Пиа — подхвърли Тур още по-предпазливо. — Изглеждаше добре. Не се отделя от дукесата и лейди Джулия. Много храбра жена. Феранте ги държи и трите в северната кула при портата.
— В моите покои — каза Пиа. — Ах. — Напрегна се, запримигва да прогони сълзите и загриза пръстите си, взрян невиждащо в стената.
Тур стисна ръце. Луд или не, кастеланът на два пъти беше бягал от килията.
— Брат ми — започна Тур, после спря, стреснат от скърцането на кожа и наполовина потиснато оригване. Един лозимонски страж седеше на пейка току пред килията, наблюдаваше ги и слушаше. Лявата му ръка беше превързана, а по лицето му имаше едноседмични синини, но на колана му висеше къс меч. Тур стисна устни. Какво пък, нека слуша. — Тялото на брат ми лежи в една стая точно под тази килия — продължи по-високо той. — Феранте и Вители го използват за някакви ужасни некромантски ритуали. Магия толкова черна, че да те обрече на вечни мъки в пламъците на ада. — И още по-високо: — Да, достатъчно черна, та да обрече и онези, дето им помагат! — Не можеше да види добре на слабата светлина, но му се стори, че превързаният страж потръпна. — Откраднали са и трупа на Просперо Бенефорте, магьосника. Искат да оковат духа му към един пръстен, който Феранте да използва.