— А — рече отнесено Пиа, — виждал съм я тази стая. Значи това са намислили.
— Всички ще горите в ада! — извика Тур на стража, после се сви към стената и се закашля. Без съмнение изглеждаше не по-малко луд от кастелана. Сниши гласа си до шепот: — Господин Пиа, помогнете ми! Те държат духа на Ури чрез тялото му и искат да му навлекат Божието проклятие. Той е затворник и го грози голяма опасност дори и в смъртта. Трябва да… да го освободя по някакъв начин. И майстор Бенефорте също.
— А — рече кастеланът и вдигна вежди. — Свободен. Точно в това е номерът, нали?
Тур млъкна объркан. Кастеланът изгърби едното си рамо, извърна се на сламеника си и отново почна да гризе одеялото и да се взира в празното пространство. „Той е луд. Безсмислено е.“ Тур въздъхна. После добави предпазливо:
— Младият Асканио… дук Асканио е на сигурно място при абат Монреале в „Свети Джеронимо“, но манастирът е обсаден от лозимонците. — Пиа не реагира на думите му. — Абат Монреале хвърли заклинание върху няколко прилепа, които трябваше да му послужат за шпиони, но не знам дали са идвали насам.
— А! — възкликна кастеланът. — Те са добри и нежни създания, нали виждаш, щом служат на светия абат. Монреале знае. — Пиа закима вещо и продължи да гризе вълната. Тур се облегна на камъка и отново потъна в пулсиращата болка, обзет от отчаяние.
Разсъни го шум от стъпки и гласове откъм коридора. Двама едри лозимонци изникнаха пред вратата, последвани от месер Вители в червената си роба. Вители държеше зелено стъклено шишенце, увито в плетена слама. Дребният мъж се втренчи през решетките към Тур, прозина се и засмука долната си устна.
— Действай — нареди той и отстъпи да направи място на сержанта, който отключи вратата. Сержантът, държейки под око кастелана, изчака предпазливо двамата войници да влязат в килията. Пиа дори не вдигна поглед при това нахлуване в територията му.
Единият от войниците мина зад Тур и изви ръцете му зад гърба. Вители се облегна на стената и се прозина така, че челюстите му изпукаха, после докосна нещо под робата си и разтърси глава като отърсващо се от вода куче.
— Проклет човек — промърмори той и вдиша дълбоко.
Тур настръхна — тъмната аура на Вители причини смущения в нещо много по-неуловимо от онова, което възприемаха сетивата му. Нямаше нито топлина, нито блясък, звук или мирис, и в същото време сякаш аромат на магия се разплиска по корема на Тур, без преди това да е минал през ноздрите му. Вители поддържаше някакво заклинание, без да е вложено, удържано или поддържано от предмети-символи, а контролирано от собствените му мисли, заклинание мощно и потискащо. И въпреки това беше в състояние да ходи и да говори, гладко и спокойно. Впечатлението избледня миг след като Тур го бе уловил и остави след себе си само световъртеж, подобен на халюцинация. Може пък да беше поредният закъснял ефект от побоя. Той стисна здраво клепачи, примига бързо и тъмната аура се сви и остана да витае само в черните очи на Вители.
Мъжът зад Тур сграбчи русата му коса и изви главата му назад, а вторият пристъпи напред, напъха някаква пръчка между зъбите му и го стисна за ноздрите. Вители махна запушалката на шишенцето и изля съдържанието му в изранената уста на Тур. Беше сладко вино с кисел привкус. Тур се задави, понечи да изплюе течността, изви гръб, стомахът му се надигна… И преглътна.
— Добре. — Вители отстъпи и обърна празното шишенце с дъното нагоре. Една последна капка са залюля на ръба на гърлото и падна като звезда от кръв на пода на килията. — Това би трябвало да свърши работа дори и при толкова едър човек. Върнете се след половин час и го отнесете долу.
После всички излязоха от килията и заключиха. Провлачените им стъпки заглъхнаха по коридора. Пред килията остана само стражът на пейката. Главата на Тур се люшна неудържимо и издрънча върху студения камък. Кастеланът вдигна лице и се изкиска. Кикотенето му премина в дюдюкане, после в пронизителни викове. Той скочи на крака.
— В прилепа е истината! — кресна той, грабна кофата с нечистотии от ъгъла и заскача из тясната килия. С лукава усмивка спря до вратата, махна рязко капака на кофата и лисна вонящата урина върху стреснатия войник.
Стражът скочи с гневен крясък от пейката, но за нещастие по-скоро налетя на зловонната баня, отколкото да я избегне. Кастеланът се облегна на решетките, размахвайки ръце, после затанцува назад, когато войникът изтегли меча си и се хвърли към него. Пиа скочи върху ръката с меча и измъкна оръжието, после го заразмахва над главата си — когато острието се удряше в тавана, изскачаха искри. Като псуваше и викаше на сержанта да му даде ключа и как щял да убие лудия, пък каквото ще да става, стражът хукна по коридора, като изтупваше отвратено туниката си и само дето не плачеше с глас.