— Бързо. — Пиа хвърли меча и се обърна към замаяния Тур, който бе наблюдавал цялото представление, свит на безчувствена топка в ъгъла. Странни шарки, като мокра коприна, се вихреха и трептяха пред очите му. Пиа навря кофата под носа на Тур, изви главата му назад, сграбчил косата му в шепа, доста по-грубо от лозимонския войник, и пъхна дебелите си мръсни пръсти в гърлото на Тур. За всеки случай натисна корема му с коляно.
— Точно така, момче, нека излезе всичкото — мърмореше той окуражително, докато Тур повръщаше в смрадливата кофа. Тур не се нуждаеше от повторен стимул, за да изпразни стомаха си до дъно. Сладкото вино, жлъчка и отровно кисел привкус от опиата изпълниха устата му и той заплю неистово, с насълзени очи и течащ нос. Пиа извърна глава и се заслуша, после грабна кофата и ливна, доста точно и чисто, новото й отвратително съдържание през решетките на прозореца.
— Чуй ме! — Пиа отново дръпна Тур за косата. — Лежи неподвижно! Преструвай се, че още ти действа. Трябва да си отпуснат като плужек, не викай дори да ти мушкат месата с желязна игла и те сами ще те изнесат оттук. После продължавай да се преструваш, докато не ти викна да станеш и да се биеш! Чу ли? Разбираш ли какво ти казвам? — Зачервените му очи гледаха яростно. Тур кимна замаяно. Никак не му беше трудно да се преструва на припаднал — мозъкът му беше обвит в тъмна мъгла. Вцепенението поне приглушаваше болката от ожулванията и ритниците. Отри устни в ръкава си, с което предизвика още едно: — Лежи неподвижно!
После Пиа грабна меча от пода и заскача от стена към стена, като го размахваше и виеше. След секунда стражът и сержантът дойдоха.
— Глупак тъп, да се оставиш да те обезоръжи! — викна сержантът. — И как според теб да ти прибера сега меча от този побеснял ненормалник? А? Да го чакам да си пререже сам гърлото? Би трябвало да… — Двамата отскочиха, когато мечът издрънча по решетките. Желязото продължи да звънти слабо, дори след като той спря, килна лукаво глава и се оплези на лозимонците. Стражът, окончателно побеснял, посегна към връзката ключове на сержанта, но началникът му го плесна по ръката.
— Безмозъчен глупак! Ще се погрижа да ти съдерат кожата от бой, ако не се подчиняваш на заповедите. Хей, ти! — Последното беше предназначено за Пиа, който, със страховит кикот, отиде с танцова стъпка до прозореца, промуши меча през решетките и го пусна.
Стражът изкрещя гневно и разтърси решетките, но сержантът го стисна здраво за китките.
— Мухльо! Върви да го прибереш. Хем ще се поизмиеш в езерото. Не че ще имаш друг избор, защото мечът е потънал най-малко на десет стъпки. И гледай да се върнеш преди да се е стъмнило!
— Ще го пипна аз него — озъби се нещастният страж, но бе прогонен от дъжда от злобни хули и обиди, излял се от устата на сержанта, който след това погледна към кастелана, поклати глава и се пльосна на пейката в примирено подчинение на собствената си заповед измъкващият се луд да не бъде оставян без постоянно наблюдение. Пиа, задъхан и потен, с разрошена сива коса, се хвърли на сламеника си и се втренчи в тавана с празни очи.
Двамата едри войници на Вители се появиха преди да се е върнал обезоръженият страж. Кастеланът не им обърна никакво внимание, когато застанаха до Тур. Единият изрита младежа в корема, не злонамерено, а просто за проба. Тур не можа да се сдържи и се сви на две, но се постара очите му да се подбелят убедително и се отпусна безжизнено. Не беше толкова трудно. Да се опита да стане — това би било трудно.
Падаше нощ. Светлината от прозореца приличаше на странно розово-оранжево отражение. Сержантът държеше високо лампата си — тя приличаше на призрачно златисто животинско око в сгъстяващите се сенки. Единият лозимонец хвана Тур за раменете, другият — за краката. Хубаво беше да те носят. Чувстваше се като потопен под вода, всеки дъх изискваше усилие. Докато го вдигаха, Тур остави прибулените си очи да се плъзнат по кастелана, който отвърна безизразно на погледа му, докато пръстите му потропваха в странен, несвързан ритъм по каменния под, също толкова безформено натрапчив като гризането на одеялото.
„Защо се водя по акъла на един луд? Ако въобще му е останал акъл?“ Но ето че го изнасяха от килията, точно както беше казал Пиа. Понесоха го грубо надолу по тясното каменно стълбище в непрогледния мрак на познатото му подниво с четирите врати. Едва ли можеше да се надява, че просто ще го заключат при буретата с вино… не. Внесоха го през вратата на магьосническата работилница.