— Оставете го там — нареди Вители и махна към средата на стаята. Лозимонците го стовариха на пода.
— Нещо друго ще има ли, месер? — попита един от войниците с предпазлива почтителност.
— Не. Тръгвайте си.
Не се наложи да ги подканя. Тежките им ботуши затопуркаха по стълбите в двоен ритъм.
Тур лежеше проснат с лице, притиснато в пода. Леко отвори едното си око. Вители беше с гръб към него и палеше още свещи, които да добавят светлината си към яркия блясък на вече запалените. Дребният мъж беше сменил червената си роба с дреха от черно кадифе. Златна бродерия лъщеше тук-там сред диплите й. Символи? Магически или просто за украса?
Влезе Феранте, размахал малка кожена торба по начин, който подсказваше, че този път съдържанието й не се числи към дивия животински свят. Раната на врата му беше почистена и зашита с тънки копринени конци. Беше с чиста риза без кървави петна, но отгоре й отново беше облякъл ризницата си, на кръста му висеше познатият меч, а черните кожени панталони си бяха същите.
— Имаш ли всичко необходимо? — попита той Вители.
— Носите ли новия бронз?
— Да. — Феранте залюля торбата.
— Значи имаме всичко необходимо.
Феранте кимна, после се наведе да заключи вратата и прибра големия железен ключ в кесията, която висеше на колана му. Тур за малко да изпъшка на глас. Как, по дяволите, щеше да се измъкне оттук? „Преструвай се, докато не ти извикам да станеш и да се биеш.“ Как, но дяволите, смяташе Пиа да влезе вътре?
— Почакайте — каза Вители, когато Феранте тръгна към сандъците с каменна сол. — Трябва да прехвърля това проклето некадърно заклинание за сън в нещо, което ще го задържи за известно време.
— Не можеш ли просто да го оставиш? Дори и свързано, то пак ще ти отклонява вниманието.
— Не и наполовина колкото би ме разсейвал Монреале, ако се съвземе достатъчно и се намеси в някой критичен момент. А и е по-лесно да го поддържаш, отколкото да го развалиш. Благоразумие. И търпение, милорд.
Феранте се намръщи, седна на ръба на масата и залюля крак. Намръщи се разсеяно, свел поглед към малкото столче за крака, и го бутна встрани. След миг извади един сребърен пръстен от кесията на колана си и го заоглежда замислено. Дясната му ръка вече не беше превързана, осъзна Тур, макар че все още беше червена и изглеждаше недоизлекувана.
— Въпреки всичкия ти труд, Николо, Бенефорте с лекота освободи духа на този пръстен. С едно махване на ръката. И нито един от маймунджилъците ти с трупа и с пръстена след това не успя да върне силата в оковника.
— Да, казах ви, че трябва да открием скритите записки на Бенефорте върху оковната магия. Казвах го неведнъж.
— Аз пък си мисля, че сключих лоша сделка — тихо каза Феранте, — като продадох душата си в замяна на една толкова краткотрайна мощ. — Той стисна ръка около пръстена.
Вители, с гръб към Феранте, завъртя раздразнено очи, после нагласи грижливо чертите си в нужната почтителност и се обърна.
— Вече говорихме за това, милорд. Новороденото беше болнаво. Майка му умираше. Самото то нямаше да преживее нощта. Бихте ли предпочели тази смърт да бе отишла на вятъра? Какво добро би произлязло от това? Пък и без това беше най-обикновено момиче.
Феранте рече хладно:
— Едва ли бих се оставил да ме убедиш, ако се касаеше за моя син и наследник, Николо, болнав или не. — Издиша шумно. — Повече не искам никакви болнави момичета. Ти си магьосник. Как да си осигуря здрав син следващия път, кажи?
Вители сви рамене.
— Казват, че от жената идва материята, а от мъжа — формата, която се носи от семето му. Всички неща се стремят към съвършената форма — мъжката, — така както металите в земята се стремят да се превърнат в злато. Но мнозина се провалят и така се получават женските.
— Да не би да казваш, че е трябвало да добавя повече форма? — Веждите на Феранте се вдигнаха. — Тя се чувстваше толкова зле. През цялото време повръщаше. Отвратително. Не ми даваше сърце да й се натрапвам. Пък и имаше предостатъчно жени в града.
— Не е била ваша вината, сигурен съм, милорд — успокоително рече Вители.
Феранте се намръщи.
— Е, следващия път не искам дете за невяста. Бледата и плашлива Джулия не става да ражда.
— С Джулия върви и цяло херцогство — остро каза Вители. — Дайте й малко време.
— Херцогството го държа и сега, по силата на оръжието, или поне ще го държа в най-скоро време — сви рамене Феранте. — Нима се нуждая от друго право? А и кое друго право би свършило работа, ако не разполагах с армия?
— Вярно, милорд, но Сфорца направи и двете в Милано.