— И остави твърде много живи Висконтиевци, които сега обикалят половината дворове на Италия и се опитват да му подлеят вода. — Феранте обърна пръстена в ръката си, без да го поглежда, сякаш се чудеше дали и малкото късче метал не търси някакво подобно коварно отмъщение.
Вители замълча, после продължи лукаво:
— Дайте ми сребърния пръстен, милорд, и ще видя дали не може да се спаси нещо.
Феранте се усмихна криво и тихо, но твърдо каза:
— Не. Беше справедливо и правилно духът на мъртвата ми дъщеря да ми служи. На мен и на никой друг. Няма да допусна дете от моята кръв да служи на един прост милански… дилетант.
Вители сведе глава, челюстите му се стиснаха.
— Както желаете, милорд. Ще има и други възможности. По-добри. — Обърна се да разчисти място върху плота на другата маса, поръси го със сив прах, а после го избърса грижливо. След това подреди необходимите за заклинанието предмети — мъничък златен кръст с лицето надолу и парче тънка коприна. Чертите му се изостриха в съсредоточение и той започна да мърмори нещо. След няколко мига коприната се издигна във въздуха като главата на търсеща змия и леко се спусна върху кръста. Мърморенето му заглъхна. Той си пое дълбоко и решително дъх и се обърна към Феранте: — Готово. Ще държи Монреале за… достатъчно дълго.
— В такъв случай да запаля ли пещта? — попита Феранте.
— Не, аз ще го направя. Съблечете швейцарския шпионин. След миг ще ви помогна да вдигнете брат му.
Феранте му хвърли малката торба, която той хвана с една ръка. Малка бижутерска пещ стоеше върху каменни блокчета близо до прозореца. Вители вече я беше заредил с гориво. Сега се наведе към долния отвор и прошепна: „Piro!“. Сини пламъци облизаха чамовите трески и въглищата, които се разгоряха бързо. Вители изсипа дрънчащото съдържание на кожената торбичка в нов глинен тигел, не по-голям от юмрука му и го пъхна в пещта.
Тур изтърпя разсъбличането си, като застави мускулите си да останат напълно отпуснати, а дишането си — бавно като в много дълбок сън. Феранте действаше бързо и делово — беше ли практикувал върху трупове на бойното поле? — макар че не беше и останало кой знае колко за събличане, само разплетеният червен клин и сивата туника. Подът студенееше под голата кожа на Тур. Трепереха ли упоените хора? Това представление не можеше да продължава още дълго. Трябваше в най-скоро време да се събуди от привидния си сън и да удари, или в противен случай да умре. Или да удари и да умре. Един последен шанс. Предоставяше му се още един последен шанс да бъде герой като Ури…
Вители натисна няколко пъти духалата на пещта, после се обърна да помогне на Феранте и двамата извадиха вдървения сивкав труп на Ури от соленото му ложе и го положиха с лицето нагоре на пода близо до Тур. Няколко кристалчета каменна сол паднаха и отскочиха, разпръсквайки се по камъните с приглушен блясък. Феранте се върна да обърне Тур с лицето надолу. И къде, по дяволите, беше духът на майстор Бенефорте, докато ставаше всичко това? Само дето, ако Бенефорте наистина беше при дяволите, всичко това въобще нямаше да се случва. В миг на лудост Тур си пожела от все сърце майсторът наистина да е там. Този път никакъв прашен човек не се издигна от пода, за да му се притече на помощ.
— Поемете духалата — каза Вители на Феранте. Едва доловимото напрежение в гласа му подсказа ня Тур, че изработването на самото заклинание ще започне всеки момент. Вители нареди три нови пръчки тебешир — зелена, черна и червена — като ветрило в лявата си ръка, пристъпи напред и клекна до Ури. Латинският му напев звучеше почти като молитва. Тур не вярваше да е молитва, поне не молитва към Бога. Вители извади глинен калъп на пръстен от робата си и го постави на пода между живия и мъртвия. Близо до главата на Тур остави нож с костена дръжка и дълго излъскано острие. От каква точно кост беше направена дръжката? Ставаше му все по-трудно да държи очите си разфокусирани и неподвижни, а Вители току поглеждаше към него…
Вители замърмори пак и се зае да чертае тебеширените си диаграми по пода около двамата братя. Тур се сети за котката и за петела. Подът бе добре изтъркан след предната нощ и то не, подозираше Тур, от някой слуга, освен ако Вители не държеше човек с отрязан език. Духалата пухтяха равномерно, дрезгавият глас на огъня бумтеше.
— По дяволите! — Феранте приклекна. Един прилеп беше влетял през прозореца и обикаляше стаята в бързи, безшумни кръгове, както децата въртят вързана на конец играчка. Вители, зает с напева, който не можеше да прекъсне, изгледа кръвнишки както Феранте, така и прилепа. Феранте изтегли меча си и замахна към летящата цел, но и трите пъти пропусна. Изруга и се хвърли след създанието.