Вители стигна до края на една строфа и си пое дъх, колкото да изръмжи:
— Това е най-обикновен прилеп. Оставете го, по дяволите! — После продължи с напева.
Феранте изкриви лице и спря за малко, но при следващата обиколка на прилепа мечът му отново литна нагоре. Не бе имал време да насочи добре удара, но този път извади късмет и събори нощната животинка на пода. Със счупено крило, прилепът запърха по камъните, размазвайки една от тебеширените линии на Вители.
Вители скръцна със зъби и прекрати монотонното си пеене. Думите му напомниха на Тур за маршируващи войници, които се блъсват един в друг, след като предводителят им е спрял без предупреждение. Вители разпери ръце и остави ужасното напрежение да се оттече, преди да помръдне.
— Непохватен… — извика той на Феранте. — Ще трябва да започнем отначало. Донесете гъба и изтрийте тези линии. — После с разкривено лице закрачи към ранения прилеп, настъпи го и го уби. Вдигна малкото трупче за едното крило, като го държеше далеч от робата си, и го метна през решетките на прозореца.
Феранте определено не остана доволен от тази безцеремонна заповед да се заеме със слугинска работа, но се подчини със застинало лице. Навярно защото не се чувстваше в свои води сред цялата тази сложна магьосническа еквилибристика. Все пак си свърши работата добре и след няколко минути подът отново беше чист, сух и готов. Вители взе калъпа за пръстена и ножа и започна отначало.
Този път накара Феранте да застане в очертанията на диаграмите, близо до Тур, и едва тогава започна да ги чертае. Тур не изпускаше от полупритвореното си око ножа с костената дръжка. Трябваше да стигне до него преди Феранте, пък каквото ще да става. Отчаяно му се искаше да е в по-добра форма. Можеше и въобще да не успее да се изправи, та какво оставаше да се бие. Гнусните изпарения на магията тежаха в стаята така, че едва успяваше да си поеме дъх, сякаш тъмната аура на Вители се бе разпростряла до самите стени. Вители се появи в крайчеца на полезрението му, стиснал щипци, които държаха черешовочервената глинена чашка, пълна с разтопен бронз. Пот се стичаше на лъскави ручейчета по лицето му. Когато излееше бронза, пръстенът щеше да се втвърди почти моментално… улавяйки в капан духа на Ури? Напевът се извиси до кресчендо. Кожените панталони на Феранте изскърцаха, когато коленичи зад Тур, чакайки знак да вдигне ножа. Тур трябваше да удари сега… дращещ звук и пухтене долетяха от прозореца, който гледаше към езерото. Доста шумно за прилеп…
— Стани и убий тия мръсници! — изрева Пиа.
Феранте се завъртя и изтегли меча си. „Стани“ не беше точната дума, защото Тур се хвърли напред в нещо, което приличаше повече на жабешки подскок, падна върху ножа и се претърколи. Костената дръжка, вече в ръката му, прати парализиращи вълни нагоре чак до рамото му — не беше съвсем болка, но разтърси нервите му неудържимо. Ръката му се отвори като при спазъм, ножът издрънча по пода и се търкулна някъде под краката на дървените магарета. Тебеширените линии изгориха кожата на Тур като бичове, когато падна върху тях. Мечът на Феранте изкара искри и остави бял белег по камъка там, където Тур беше лежал само допреди миг.
Вители се преви на две и започна да се дави. Щипците паднаха от ръката му. Глинената чашка се спука и разтопеният бронз запръска по студения каменен под.
Кастеланът се провря през прозореца и се изправи, с развята коса и блеснали очи. Късият меч на стража бе в дясната му ръка, а в лявата стискаше железен прът от решетката на прозореца. Краката му бяха голи и космати. Зъбите му лъщяха оголени в зверска гримаса.
Протегнатата ръка на Тур най-после докопа един от краката на дървеното магаре и той успя да се изправи. Коленете му се подгъваха, но някак успя да се задържи прав. Феранте понечи да се хвърли към Пиа, препъна се, пресичайки тебеширените линии, и възстанови равновесието си точно навреме, за да парира меча на кастелана със собственото си острие, после пое убийствения замах на желязната пръчка с вдигнатата си в последния момент ръка. Отстъпи назад, съвземайки се от шока на внезапното нападение. Да, Пиа беше войник и не отстъпваше по майсторство на Феранте. Но беше по-стар и по-дебел. Дробовете му вече свистяха като мехове.
Вители лежеше наполовина проснат, наполовина коленичил до тялото на Ури и правеше нещо с устата му. Тур се довлече до него, сграбчи го за кадифената дреха и го запрати към стената.
— И да спечеля, и да загубя, до брат ми няма да се докопаш! — Беше предназначено да прозвучи като предизвикателен вик, но излезе от устата на Тур като задавено грачене. Той стисна вдървените глезени на Ури и го затегли към прозореца.