Погледна навън и изненада един гном, който тъкмо изтегляше последната пръчка от решетката в масивния камък — меко като лъжица от попара. Гномът му се ухили и се стопи след плячката си. Тур вдигна Ури и се изправи, ставите му скърцаха и пукаха като минни подпори. Нагласи брат си в дупката на малкия квадратен прозорец и се засили напред, сякаш буташе таран. Добре се беше насочил. Трупът излетя през тесния отвор, без да заседне, и се изви в дъга в нощния въздух. След миг отдолу долетя шумен плясък. Тур се изправи с мъка, стиснал с ръце перваза на прозореца, и се обърна да потърси враговете си.
Пиа още се биеше с Феранте, мечовете им дрънчаха като чукове на двойка обезумели ковачи. Тур, гол, както майка го е родила, нямаше нищо, с което да нападне човек с меч. А черният магьосник?
Вители беше вече на крака и бавно пристъпваше към Пиа, като си мърмореше нещо и жестикулираше трескаво. Тур сграбчи с една ръка изпречилия се пред погледа му железен свещник, а с другата помете заклинателните предмети от масата — златното кръстче и парчето коприна. Вители изпищя, залитна и се обърна към Тур.
Тур замахна, събрал всички сили, за да уцели главата на Вители с този пръв шеметен удар — не мислеше, че ще има възможност да повтори. Вители се наведе, а Тур загуби равновесие и залитна. Обърна се точно навреме, за да види как Феранте пронизва Пиа в дясната ръка, с която кастеланът държеше меча, и го приковава към дъбовата врата. Пиа не извика. Феранте остави меча си да вибрира, потънал в плът и дървесина, улови късия меч на Пиа още преди да е паднал на пода и без да спира и за миг, се завъртя и се хвърли към Тур.
Тур отклони меча със свещника, после още веднъж. Феранте го притискаше и бързо го изтласкваше към пещта. Тур вече усещаше топлината по голия си задник. Направи крачка встрани, така че да е с гръб към прозореца, а не към пещта. Феранте се движеше плавно и уверено, сякаш проучваше Тур. Вители, който се примъкваше след Феранте, вдигна ръка към Тур и закрещя нещо на латински. Тъмната аура се завихри около главата му като циклон.
Тур не искаше да е тук, когато това заклинание, каквото и да бе то, го достигнеше. При следващия напад на Феранте той замахна със свещника, влагайки в удара цялата си останала сила, и изби меча далеч встрани. Феранте все още се прикриваше с нож — не онзи с костената дръжка, а друг, който незнайно как се беше появил в лявата му ръка. Тур се завъртя и се метна през прозореца след Ури. Този път не уцели толкова добре. Грапавият пясъчник ожули жестоко кожата по раменете и коленете му. Миг по-късно вече падаше в тъмния въздух. „Хората могат да летят като прилепите, без пера“ — кастеланът беше ли летял додолу? И къде, по дяволите, беше водата…
Пльосна се по корем. След задушаващата горещина в стаята студът го вцепени. Водата се затвори над главата му и спря дъха му. Той заплува нагоре през пътечката от гъделичкащи мехурчета и накрая напълни дробовете си с въздух. Студен, но чист. Почти физически усещаше как ледената вода отмива замайващото, отвратително вцепенение от мускулите му, докато най-после не почувства крайниците си като свои. Раздвижи крака и се обърна, търсейки някакъв ориентир.
Нощта беше безлунна, звездите — полускрити зад лека мъгла. По-плътни мъгливи пипала се протягаха от повърхността на езерото и стесняваха още повече полезрението. На фона на някаква надвиснала черна маса Тур различи няколко мътни златни петънца светлина, скалната стена с прорязаните в нея прозорци и стената на замъка над нея. Трябваше да се махне оттук. Заплува колкото можеше по-безшумно в обратната посока, само очите и носът му бяха над повърхността на тъмната тиха вода. Блъсна се в понесен от водата дървесен ствол.
Не. Не беше ствол. Беше тялото на Ури. В разгара на трескавата битка Тур бе решил, че трупът ще потъне на дъното, далеч от ръцете на Вители, но ето че беше изплувал и се носеше по повърхността. Той се опита да го избута надолу, но трупът пак изскочи. Всеки лозимонец с лодка можеше да го прибере на сутринта и да го върне на Вители и тогава всичките му усилия щяха да се окажат напразни.
Не, не напразни. Не напразни. Но не и достатъчни. Беше си върнал Ури, но беше загубил Пиа. Кастеланът може и да беше луд, но беше умен и смел… както абат Монреале беше свят човек, дукеса Летиция — горда, Асканио — невинен, а Фиамета… Фиамета… и всички те, всички те бяха станали жертва на неимоверната суета на Феранте, на жаждата му за слава. Какво даваше на Феранте правото да прегази живота на всичките тези хора по пътя си нагоре?
„Правото няма нищо общо с това. Той се бори за собственото си оцеляване. И колкото повече затъва в грях, толкова по-ожесточено ще се бори. Ще трябва да се бори.“ Така казваше разумът. Но разумът не му беше от помощ.