Тур се носеше по водата. Започна да трепери, когато студът заизсмуква топлината от тялото му. Езерната вода поне не беше толкова убийствено студена, колкото водата в мината. Дали Ури щеше да се напои с вода и да започне да потъва или да се разлага? Тур зарита колебливо, бавно изтласквайки себе си и трупа на брат си напред. Вече не беше сигурен къде точно е брегът. Мъглата беше толкова гъста, че никоя запалена от човек светлинка не можеше да я пробие. Но след известно време Тур постигна някакво ниво на равновесие, като риташе с крака достатъчно бързо, за да се топли, но и достатъчно бавно, за да не се задъхва. Чувстваше, че може да продължава така с часове. И после какво?
Когато най-после се блъсна в кея, не знаеше нито колко се е отдалечил, нито колко време е престоял във водата. Чувстваше се така, сякаш е преплувал половината разстояние до Цечино. Силуетът на някакъв град изникна от другата страна на стъпалата, доковете и осеяната с дребни камъчета брегова ивица. Камъните се впиха в босите му стъпала, когато се изправи подгизнал и водата вече не поддържаше теглото му. Остави Ури в езерото и го влачи, докъдето можа, покрай брега, после го изтегли като риба на сушата. Беше хлъзгав почти като истинска риба. Тур се изправи, краката му трепереха, и се вгледа в тъмнината, прошарена тук-там от бледия светлик, процеждащ се през затворените кепенци на къщите. Големи сгради, твърде големи за село. Някакво куче излая два пъти, после млъкна. Кой град беше това?
По дяволите! Не можеше да е друг освен Монтефолия. Все още беше в Монтефолия. В кръг ли беше плувал? Нищо чудно. Огледа бреговата ивица, като мислено набелязваше отправни знаци, които всъщност не можеше да види. Вдясно от него — хълмът със замъка, вляво — големите докове, по-ниските стени и в самия край високата външна градска стена, която се спускаше до самото пристанище. Пред него лежаха тесни, преплетени като лабиринт улички, тъмни и непознати. Е, напоследък се беше сблъсквал и с много по-непознати и тъмни неща.
Постоя така, обзет от пристъп на нерешителност; водата се плискаше около глезените му. Къде би трябвало да иде всъщност? Налагаше се да скрие Ури. Искаше… искаше да поговори с Фиамета. Искаше да намери Фиамета, да. При което разумът му настоя, че трябва да нагази обратно в езерото и да се добере с плуване до „Свети Джеронимо“. Прогони разума от главата си, коленичи, вдигна Ури на рамо, изправи се с пъшкане и тръгна.
Нагоре по каменните стъпала на пристана. Краката му тропаха силно под двойната тежест. Стражи? Трябваше да има поне един… ето там. Тур се шмугна в най-близката уличка, когато някакъв мъж с фенер се появи близо до пристана. Старец — градски пазач, а не лозимонец. Тур продължи да крачи напред, без да се обръща. Ами ако се сблъскаше с някоя от типичните градски опасности из този лабиринт от тесни улички? Представи си каква картинка би представлявал за чуждите очи — гол швейцарски ненормалник, понесъл труп на рамо… Е, определено нямаше с какво да привлече вниманието на крадците.
Завий тук. Завий там. Къде, по дяволите, отиваше? Нямаше да се върне в замъка, каквото и да крещеше шестото му чувство. Спъна се в някаква покрита с одеяло купчина в уличката. Изпод одеялото долетя приглушен вик и тежко натовареният Тур едва успя да запази равновесие, спестявайки си удара в калдъръмената настилка, който със сигурност щеше да натроши капачките на коленете му.
— Мълчи! Нищо няма да ти направя. Забрави, че си ме виждал! Заспивай — изсумтя Тур, уплашен до смърт от мисълта за надигаща се врява.
— Тур? — рече един познат младежки глас. — Ти ли си?
— Тик? — Тур се закова онемял. — Какво правиш тук?
— Я, че ти си съвсем гол! — По-голямото момче на Пико се изправи, лицето му беше бяло петно в мрака. — Какво носиш?
— Ури. Брат ми. Познаваш Ури, нали?
— Това е труп — ужасено рече Тик, след като побутна товара на рамото му.
— Да. Откраднах го от черния магьосник на Феранте. А ти защо си тук?
— Тур, тези крадливи лозимонци… те убиха баща ми и Зилио! Прерязаха му гърлото като на куче… — Гласът му се извиси от превъзбуда. Сигурно бяха минали няколко дни, откакто за последен път бе срещал човек, когото да нарече приятел.
— Тихо! Знам. Вчера видях мулетата на баща ти, когато ги докараха в замъка.
— Да, аз ги проследих. А и сега те са мои мулета. Искам си ги. Искам да убия тези разбойници! Опитвах се да измисля как да се вмъкна в замъка.
— Не. Нямаш работа в този прокълнат замък. Аз едва се измъкнах жив оттам.