— Къде отиваш? — попита Тик. Гласът му прозвуча точно толкова смутено, колкото се чувстваше самият Тур.
— Ами… не съм сигурен. Но не мога да стоя гол на улицата и да чакам зората!
— Можеш да вземеш одеялото ми — предложи му Тик, макар в тона му да се прокрадваше очевидно колебание.
— Благодаря. — Тур се уви с одеялото. Внезапно се почувства значително по-добре и не само заради топлината. — Аз… Виж, не е редно да ти взимам единственото одеяло. Защо не дойдеш с мен?
— Но къде отиваш?
— Във… в една къща тук, знам я къде е. — Образът на Фиаметината къща изникна ясно пред вътрешния му взор още преди да е довършил изречението си, най-сетне несмущаван от застъпващия се повик на… на Тик? Да. Не беше никаква случайност, че се бе спънал точно в Тик, така както нямаше нищо случайно във факта, че бе открил малката изгубена Хелга в снега. Но вече знаеше накъде е тръгнал. — Сега там няма никой. Освен някой лозимонски страж може би — добави Тур, обзет от внезапно колебание. Може би разумът трябваше да надделее, поне този път…
— Имам кама — каза Тик. — Ако е лозимонец, ще го убия!
— Може да не се наложи. Нека първо стигнем там. И…
— Аз… ще го хвана за краката — неохотно предложи Тик.
— Благодаря.
Тур осъзна, че отново ще трябва да се лиши от одеялото. Хванаха несръчно Ури и продължиха напред, без да говорят, с изключение на някое и друго прошепнато указание от страна на Тур:
— Завий тук. По тази улица… така. Нагоре по склона. Почти стигнахме…
— Тих квартал — отбеляза Тик. — Къщите са като крепости.
Познатите стени на къщата на майстор Бенефорте… на Фиамета, най-после изникнаха пред очите му. Ето я дъбовата врата под мраморната арка, която лъщеше дори в тъмното. Не се виждаха светлини. Със сигурност беше и заключена, и охранявана. Оставиха товара си на земята и Тур отново се уви с одеялото.
— Как ще влезем? — прошепна Тик.
Тур не мислеше, че е в състояние да изкачи и две стъпала в момента, камо ли да се изкатери по стената. Пристъпи напред и почука на вратата.
— Да не си луд? Нали каза, че имало страж! — изсъска Тик.
Да, може и да беше полудял вече. Но нямаше смисъл да го казва на Тик. Знаеше само, че е много, много уморен.
— Е, ако има страж, така ще го изкарам от къщата. Тогава ще можеш да го убиеш — обеща Тур. Почука отново и подпря тялото на Ури до себе си, като го придържаше братски, преметнал ръка през студеното му рамо. Чакаше стражът да ги поздрави. И обратното. Почука още веднъж, по-силно.
След малко се чу шум от отместен лост и издърпано резе. Тик се напрегна, като свиваше и отпускаше ръка върху дръжката на камата си. Вратата се отвори широко.
Фиамета стоеше на прага, стиснала лампа в едната си ръка и дълъг кухненски нож в другата. Още беше облечена с червената си кадифена рокля, останала без ръкави. Дръпна се половин крачка назад и се ококори, като видя кой е. Тур се почувства двойно благодарен за мръсното одеяло на Тик, което сега беше увито около кръста му като пола.
Фиамета премести поглед от единия към другия брат.
— Божичко, Тур. По какво се познава кой от вас е мъртвият?
— Ури изглежда по-добре — реши Тур след кратък размисъл.
— Боя се, че си прав. Влизайте. Влизайте. Махнете се от улицата.
16.
— Какво направихте със стражите? — попита Тур, докато оглеждаше тъмното преддверие. Двамата с Тик положиха Ури върху плочите на пода, докато Фиамета заключваше и залостваше вратата след тях.
— Стража — поправи го тя и се обърна. — Беше само един. В момента е заключен в избата под кухнята. Надявам се, че ще се напие до безсъзнание. Не успях да му взема меча. — Тя погледна любопитно Тик.
— С магия ли го напъхахте там? — попита впечатлен Тур. Веждите на Тик литнаха нагоре. — Ох. Съжалявам — рече Тур. — Това е Тик Пико. Не го ли помните от хана на Кати? Синът на мулетаря. Банда от наемниците на Феранте убили баща му и брат му и откраднали мулетата. Тик, това е Фиамета Бенефорте. Баща й беше майсторът магьосник, когото Кати опушваше. Това е неговата къща. Беше неговата къща.
— Да, помня, че съм те виждала — каза Фиамета. — Значи имаме общи сметки за уреждане с Феранте. Всички ние.
— Да, мадонна Бенефорте — кимна Тик. — Искате ли да убия онзи лозимонец в избата?
— Не знам. Но избата не е кой знае какъв затвор. Боя се, че може да се измъкне. О, Тур, толкова се радвам, че си тук! — Тя обви ръце около врата му и го прегърни силно.
Тур се изчерви от удоволствие и изохка от болка.
— Наистина ли? — попита той, обзет от внезапен свян.
— Забеляза ли те… о, каква ужасна рана! Трябва да се зашие и превърже веднага! Изглеждаш ужасно. — Тя се дръпна, но той успя да задържи топлите й ръце. Още му беше студено от езерната вода и нощния въздух. Но се наложи да я пусне, защото одеялото се беше разхлабило и се плъзгаше надолу, така че той го улови и го притисна смутено към тялото си. Фиамета замълча озадачено.