— Но как се озова тук?
— Исках да ви намеря.
— Но откъде си знаел, че трябва да дойдеш тук? Самата аз допреди час не бях сигурна, че ще успея да се промъкна. Мислиш ли… Пак ли заради пръстена ми? — Тя докосна гърдите си. Да, пръстенът се гушеше там, под лена и кадифето, Тур беше сигурен в това. Но не се беше сетил за пръстена.
Поклати глава.
— Не знам. Тази къща беше единственото място в Монтефолия, където ми хрумна да се скрия. Искам да кажа, знаех… чувствах, че това е начинът да ви намеря. Но не знам откъде знаех. Бива ме да намирам разни неща. Така е, откакто се помня. А напоследък ставам все по-добър в това. Открих Ури…
— Това е талант. Трябва да е. Ури беше прав като ти уреди да чиракуваш при баща ми. О, ако само беше жив! — Очите й се насълзиха от гняв, умора и скръб.
Тур се впусна в припрян и объркан разказ за приключенията си в замъка, чиято кулминация беше бягството му с трупа на Ури. Тик го слушаше с отворена уста, а Фиамета стискаше яростно зъби.
— Разбрахме, че са те разкрили, този следобед. Преди да унищожи последното ухо, Вители го използва, за да каже на Монреале, че ще те убие — рече тя. — Помислих, че смятат да те обесят. Не съм си и представяла нещо толкова противно.
— Но… вие как така сте напуснали „Свети Джеронимо“? — попита Тур.
Тя вдигна насмешливо вежди.
— Търсех теб. Възнамерявах да те спася от бесилото. Не бях измислила как, все още. Мислех, че ще те обесят призори.
Бавна, доволна усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.
— Е, никой друг не изглеждаше склонен да се опита… о, Боже. — Странно трополене отекна из къщата и я прекъсна. — Май стражът се опитва да се измъкне. Елате. — Тя вдигна лапмата и ги поведе през вътрешния двор към кухнята. Тур закуцука след нея, а Тик вървеше най-отзад.
Широките полирани дъски, които покриваха наполовина пода в кухнята, подскочиха, когато нещо твърдо ги удари изотдолу. Главата на стража, замаяно си помисли Тур. Порой от псувни достигна полуприглушен до ушите им, когато лозимонецът чу стъпките им. След миг острие на меч изникна от тясната пролука между две дъски, търсейки сляпо мишена. Тур погледна надолу да се увери, че стои върху плочите.
— Как въобще го замъкнахте там? — попита Тик и също внимателно пристъпи встрани от дъските.
— Не с магия, във всеки случай — каза Фиамета. Използва пламъчето на лампата, за да запали една изгоряла до половината свещ, която стоеше забучена в гърлото на бутилка върху кухненската маса. — Канех се да използвам магия. Мислех да го подпаля. От всички заклинания, които знам, само това мога да извърша изцяло в главата си, без материални символи, които да го поддържат. Нещо като талант. Но когато дойде да отвори вратата, реших, че ще е по-добре първо да вляза. Затова му казах, че живея тук и съм дошла да видя дали е останало нещо от дрехите ми. Но после разговорът пое в… в неочаквана посока. Той ме пусна да вляза и каза, че щял да ми помогне да си намеря дрехите, ако преди това му позволя да… да ми направи разни неща.
Идеята Тик да убие лозимонеца внезапно се стори на Тур много добра. Той стисна челюсти, после моментално ги отпусна, защото разклатените зъби го стрелнаха болезнено.
— Казах му… ами, казах му, че съм съгласна. — Ръката й погали главата на сребърната змия, която всъщност беше колан, закопчан на кръста й. — Но му казах, че има едно буре с вино, което баща ми крие в мазето зад ряпата, специална реколта. Наистина имаше такова буре. Може и още да е там. Когато слезе да го потърси, затворих капака и издърпах шкафа отгоре му. — Тя кимна към големия резбован кухненски шкаф, преместен от мястото си до стената. — Той успя да повдигне капака колкото да си провре пръстите, но аз започнах да скачам върху него. После дойдохте вие. Бях решила, ако успее да се измъкне, да му подпаля косата — той поне има коса, — а после да се опитам да го намушкам. — Млъкна, когато мечът изскочи отново между дъските. — И сега мога да го подпаля. А ти можеш да го намушкаш — обърна се тя към Тик.
Тур си спомни за преживяванията си с Феранте и потръпна при мисълта как дребничката Фиамета влиза в двубой с вбесен лозимонски ветеран.
— Просто… почакайте минутка — каза той. Взе лапмата от ръката й и закуцука обратно към вътрешния двор. Спомняше си, че е зърнал… да, ей там на един куп с инструменти под галерията се мъдреше огромен чук. Той го занесе в кухнята. — Нека най-напред му вземем меча.