За да го примами, Тур закрачи по дъските, като внимаваше да не стъпва върху пролуките. Както и предполагаше, острието на меча, придружено от ядни ругатни, изскочи от една цепнатина току пред него. Той вдигна чука, който тежеше познато в ръцете му, и замахна с всичка сила. Желязото издрънча в острието и Тур едва не падна, повлечен от инерцията. Сграбчи плъзгащото се одеяло и замаян от усилието, подаде чука на Тик, който веднага разбра какво да прави и заудря по изкривеното острие, докато лозимонецът напразно се опитваше да го издърпа. На третия удар металът се счупи. Отдолу се чу трясък, последван от нова доза ругатни.
— Браво, Тур. Това беше умно — каза Фиамета изненадано. Тур набръчка чело. Малко по-малко изненада щеше да прозвучи доста по-похвално.
— Сега сме равностойни — ухили се задъхано Тик и размаха камата си. — Да го пипнем.
— Чакай — каза Тур. — Има ли нещо, с което да го вържем?
Фиамета замислено прехапа устни.
— Ако не са я взели… беше от обикновено желязо, а не сребърна или златна, може и да са я оставили… почакайте за минутка. — Тя изтича навън с лампата. Лозимонецът се беше умълчал. Фиамета се върна след няколко минути, повлякла желязна верига.
— Баща ми работеше върху тези окови по поръчка на дука. Нямат ключ. Отваря ги заклинание.
— Знаете ли заклинанието? — попита Тур.
— Ами… не. Знам къде го записа папа в тетрадките си, но Феранте и Вители са отнесли всичките му записки.
— Но не трябва ли да знаете заклинанието, за да заключите оковите?
— Не, сами се заключват. Вложено е при изработката.
Тур огледа оковите, после се приближи до вратата и надзърна към двора и каменните арки, които поддържаха дървената галерия.
— Става. — Върна се в кухнята и викна към дъските на пода: — Хей! Ти! Лозимонеца!
Отговори му нацупено мълчание.
— Тук горе има двама въоръжени мъже… — ръката му стисна дръжката на чука — …и една ядосана магьосница, която иска да те подпали. Ако се предадеш, без да ни създаваш повече неприятности, няма да им дам да те убият.
Дрезгав мъжки глас отвърна:
— Откъде да знам, че няма просто да ме вържете и после да ме убиете?
— Имаш думата ми — каза Тур.
— И колко струва тя?
— Повече от твоята. Аз не съм лозимонец — изръмжа Тур.
Последва дълго мълчание.
— Феранте ще ми вземе главата, ако се предам — каза накрая лозимонецът.
— Можеш да дезертираш.
Лозимонецът извика нещо нецензурно относно това какво можел да направи Тур с предложението си, но младежът не му обърна внимание, а прошепна на Фиамета:
— Дали ще можете, да речем, да го посгреете малко? Не да го подпалите наистина. Само като демонстрация.
— Ще се опитам. — Тя затвори очи и меките й устни зашепнаха нещо.
Откъм мазето долетяха вик и пляскащи звуци.
— Добре! Добре! Предавам се!
Тур остави Тик и Фиамета да издърпат кухненския шкаф от капака в пода, а самият той зачака отстрани с вдигнат чук. Капакът изскърца и лозимонецът предпазливо подаде глава. Беше прошарен мъж, силен, но не в първа младост. Малки червени искрици все още просвятваха в къдравата му коса, от която се носеше силен мирис на опърлено. Не си беше направил труда да вземе дръжката на счупения си меч, просто излази от отвора в пода и застана пред тях.
Тур накара Тик да щракне белезника в единия край на веригата около китката на мъжа, да го изведе във вътрешния двор, да увие веригата около една от каменните колони и да закопчае втория белезник на другата му китка. Не остави чука, докато Тик не подръпна няколко пъти веригата, за да се увери, че оковите държат лозимонеца прилепен към колоната. Тик се запъна с един крак в каменния стълб и задържа лозимонеца неподвижен, докато Фиамета му запуши устата. Стражът току извиваше очи към огромния чук и стоя послушно, докато момичето си свърши работата.
Фиамета ги заведе обратно в кухнята.
— Ела седни на този стол — каза тя на Тур. — Руберта държеше тук някъде лечебен мехлем за натъртено. О, Боже, отстрани си като пъстър кон. Имаш ли счупени ребра?
— Не мисля. Иначе едва ли щях да стигна дотук. — Тур внимателно седна на стола.
Фиамета заотваря една по една вратичките на шкафовете.
— Тази грозна рана няма да заздравее, ако не се зашие. Поне изглежда чиста. Не съм лечителка, но с иглата ме бива. Ако… ако аз събера кураж да я зашия, ти ще събереш ли кураж да ми позволиш?
Тур преглътна една жално стенание при мисълта какво го очаква.
— Да.
— А, ето го мехлема. — Фиамета се обърна. Стискаше бурканче от венецианско стъкло. Светлият крем вътре миришеше приятно — на полски цветя и прясно масло. Тя втри малко в ребрата на Тур и той усети топла, успокояваща изтръпналост. — Ще ида да си взема шивашкия комплект, стига лозимонците да не са го отнесли. — Остави бурканчето и бързо излезе от кухнята.